Тя стана внимателно от леглото и си завърза корсажа. Роклята й беше безнадеждно смачкана, но нямаше никакво желание да се преоблича и се задоволи да си среши косата. Беше й все едно дали цял свят щеше да разбере какво са правили двамата с Алекс, не я смущаваше ни най-малко и това, че тя го бе прелъстила. Най-сетне беше сигурна в чувствата си, а това беше най-важното.
Внушаваше си, че обича Хамилтън Гарнър, но се оказа, че е било само пубертетна мечта. Близо до него сърцето й никога не биеше по-учестено, гласът му не караше кожата й да настръхва, никога не се беше разтапяла от неговите целувки. Всичко това ставаше, когато Алекс е до нея, и така беше от самото начало. Тя обичаше този мъж. Обичаше го с цялото си сърце и вече не можеше да си представи живота без него.
Докато се приближаваше на пръсти към вратата, чу зад себе си сънен глас.
— Катрин?
— Спи, спи. — Тя се върна при леглото, зави го и спонтанно го целуна.
— Благодаря — измърмори той. — С какво го заслужих?
Катрин пое дълбоко дъх и преодоля всичките си задръжки.
— Аз те обичам, Аликзандър Камерън. Обичам те въпреки всички възражения на разума. Твоята сила ме плаши, дивият ти нрав ме ядосва, ти си заплаха за вродения ми женски свян, но те обичам въпреки всичко. Искам да остана в Акнакери като твоя съпруга, твоя любовница и майка на твоите синове, а господ ще даде те да са много.
Той я гледаше с широко отворени очи, но тя не изчака възраженията му, а побърза да излезе. Беше казала, каквото имаше да казва, и сега той трябваше да реши, дали ще я изпроводи до кораба с второ писмо до Деймиън, или ще му се наложи да завлече на борда една здраво вързана Катрин със запушена уста.
С разтуптяно сърце и треперещи ръце тя изтича надолу по витата стълба, а после навън. Когато стигна до горичката, чу зад себе си стъпки и си пое дълбоко дъх, готова за сериозно скарване с любимия съпруг. Но не беше Алекс, някой друг я награби грубо и й запуши устата, за да не вика.
Алекс отметна с ругатня одеялото и скочи от леглото. Съпруга, възлюбена, майка! По дяволите, как е стигнала до такава промяна в намеренията си?
— Катрин!
Тя не се върна и той навлече набързо полата и изхвърча през вратата.
Тя го обича? Иска да остане в Акнакери? Не е ли проумяла, че скоро ще почне война?
Уплашено слугинче му каза, че жена му е изтичала в градината и той побърза да я последва с объркани мисли в главата. Да, вярно, и той има вина за това положение. Не биваше да я докосва. Не биваше да я целува на терасата в Роузууд Хол! Не биваше да наднича в тези теменуженосини очи, които сякаш го умоляваха, сякаш му казваха, че тя иска някой да я държи здраво и да я люби.
На покритата с чакъл пътечка спря за миг. Добре де, наистина преспа с нея, но през годините беше спал с дузини хубави жени. Каква беше разликата сега? Защо влезе днес в стаята й? Защото имаше нужда от нея, не само от тялото й, но и от нейната душа, нейния ум и каквото там още…
Ани… Откровено казано, вече с мъка си спомняше лицето й. Вместо нея сега Катрин му беше пред очите — Катрин, танцуваща с него на светлината на свещите, Катрин, която го нарича бракониер в гората, Катрин, която изживя за пръв път в неговите обятия опиянението на чувствеността…
Олуин му каза, че е крайно време да остави на мира духовете на миналото. Може би има право.
Тук Катрин ще е на сигурно място. Акнакери е непревземаема крепост, а семейството му ще се грижи за нея.
— Катрин?
Той изтича в горичката и спря ужасен, когато зърна на пътечката малка дамска обувка. Обувката на Катрин! По храстите имаше кичури руса коса.
— Катрин!
Разровената пръст и следите от ботуши говореха за борба. Изглежда, бранила се е отчаяно… Алекс се обърна рязко и хукна обратно към замъка.
ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА
Стрюън Максорли беше вече близко до оргазма, когато чу камбаната да бие за тревога. Той отвори широко очи, пое си няколко пъти дъх и отблъсна Лорън, която го бе ощастливила с диво яздене. Съвсем гол, посегна към меча и се втурна към вратата.
Миг по-късно се върна.
— Какво има? — извика тя. — Какво се е случило?
— Облечи се и се измитай оттук! — заповяда той рязко. — Кембъловци са нахлули на наша земя.
— Кембъловци в Акнакери? Но как…
— Жено, глуха ли си? Не задавай глупави въпроси, ами се облечи. — Той самият беше вече напълно облечен.