Като се бореше със сълзите, тя погледна към небето, където луната тъкмо беше изплувала иззад облаците. Хладен солен бриз зачервяваше бузите й и тя трепереше, въпреки дебелото вълнено наметало. В съзнанието й възникваха какви ли не картини, но тя не беше в състояние да проясни нито една и беше като замаяна.
— Време е — каза тихо Алекс. Тя трепна уплашено, защото не беше чула стъпките му по пясъка, погледна го, сякаш искаше да запомни лицето му до най-малките подробности: черни очи, тънък нос, чувствена уста, квадратна брадичка, всичко това обрамчено от къдрава черна коса.
— Нали ще поздравиш Мойра и Джийни най-сърдечно от мен? — помоли тя. — Също и братята си и леля Роуз. Кажи им, че това тук не беше моя идея.
— Обещавам ти.
Тя прехапа устна и се загледа в морската шир. Увенчани с дантела от пяна, вълните проблясваха на меката лунна светлина и се отърколваха нежно върху пясъка.
— Наистина ирония на съдбата… Толкова често те умолявах да ме пуснеш да си ида у дома, а сега, когато го правиш… — Гласът й секна, той понечи да сложи ръка на бузата й, но тя рязко се дръпна. — Моля те, недей! Никога не съм могла да бъда силна, когато ме докосваш, а ти го знаеше, разбира се, и се възползва безсрамно от властта си над мен…
Алекс се беше втренчил в ръцете си и сега ги сви в юмруци.
— Капитанът каза, че ветровете били благоприятни. Би трябвало пътуването да мине без усложнения.
— В случай че не ни спипа някой митнически кораб. Но след всички премеждия, през които вече минах, едно морско сражение може да не ми се стори чак толкова страшно.
— Капитанът е превъзходен моряк. Съмнявам се дали изобщо ще зърнеш кораб на хоризонта.
— Той, както гледам, много бърза да се махне оттук. Не би трябвало да го задържам излишно.
— Катрин… — От сподавения му глас я полазиха тръпки по гърба, но тя не го погледна. Той не биваше да види, че очите й са пълни със сълзи. Искаше да прояви поне малко гордост!
Той сложи в ръката й запечатан свитък с документи.
— Обещаните документи… Остава ти да решиш дали да се върнеш като съпруга или като вдовица. Тъй или иначе, можеш да разполагаш по своя воля с имуществото на Рифър Монтгомъри. Олуин има копия от всички документи и ще ги прати в Лондон.
— Вече ти казах, че не искам парите ти.
— Тогава ги запази за мен. Както и това тук… — Алекс й сложи нещо хладно на пръста. Беше пръстен, огромен аметист, обрамчен от проблясващи диаманти.
— Беше на съпругата на сър Евънс, а преди това на нейната майка и баба. Даде ми го като подарък за бъдещата ми жена. Почти го бях забравил, но Мойра ми напомни.
— Редно е било пръстенът на остане в Акнакери — прошепна тя.
— Ще остане там, където е сега.
Още малко и мъката в гърдите й щеше да задуши Катрин. Без дума повече тя тръгна към чакащата я лодка. Диърдри вече се беше настанила в нея, както винаги притиснала към себе си куфара на своята господарка.
Стиснала зъби, Катрин се въоръжи срещу последните минути на сбогуването. Олуин Маккейл и Стрюън Максорли стояха с мрачни лица, а Алекс… тя все още не се решаваше да погледне в черните му очи.
— Съжалявам, че ви причиних толкова неприятности и високо ценя всичко, което направихте за мен. Не мога да кажа, че желая успех на онова, което сте подхванали, но на вас лично желая много щастие… и да се завърнете живи и здрави.
Тя облиза устни и хвърли последен поглед на скалистия морски бряг. Нямаше месец, откакто напусна Дерби, но се чувстваше узряла с години. Пейзажи се бяха запечатали незаличимо в паметта й. Светила ли е над Роузууд Хол луната някога толкова ярко, колкото над зъберите на крепостта Акнакери? Беше ли мъглата толкова тайнствена, тревата толкова зелена, мъхът толкова гъсто обрасъл с папрат? Да, вярно, наложи й се да изживее в Шотландия най-ужасните дни в живота си, но беше намерила и щастие, и любов.
Капитанът се изкашля нетърпеливо и тя побърза да се качи в лодката. Аликзандър стоеше неподвижно и с вкаменено лице. Олуин го наблюдаваше потиснат, защото не можеше да стори нищо, за да смекчи болката на своя приятел.
— Ще се грижа добре за нея — обеща той тихо.
Камерън кимна, посегна под наметалото и извади тънко запечатано писмо.
— Дай го на Диърдри, когато стигнете в Блакпул и я помоли да го предаде на Деймиън. Кажи й, че съдържанието е от много личен характер — молба, която отправям към шурея си.
— Ще го направя. — Олуин скочи в лодката, чак когато греблата бяха вече спуснати във водата, помаха на Стрюън и извика: