По очите на Леони ясно личеше, че тя не вярва и на една негова дума, но изглежда това също я смущаваше. Морган бе доволен от резултата и спря да я обърква.
— Джъстин и аз решихме да се разходим с новата карета, която е пристигнала, докато ме нямаше — каза той. — Ще ни доставите радост, ако и вие дойдете с нас. Дори помолих Мами да ни приготви лека закуска.
Леони отново отвори уста, за да откаже, но — както бе предвидил Морган — Джъстин отново наля масло в огъня.
— О, да! Мамо! Елате с нас… Кажете „да“! — замоли се той.
Какво можеше да направи Леони?
— Разбира се, синчето ми — отговори тя, като хвърли яростен поглед на Морган. — Разбира се, че ще дойда с вас.
Джъстин избухна в щастлив смях и пусна Морган.
— Ще кажа на Ейбрахъм да изкара каретата.
— Добре, дечко, тръгвай — позволи Морган. — Ние ще вървим след теб.
— Вие ли измислихте тази разходка? — попита Леони, веднага след като Джъстин изчезна.
— Естествено, скъпа — отговори Морган с ангелско изражение. — Не е ли нормално, че изпитвам необходимост след толкова дълго отсъствие да прекарам деня със семейството си?
— Видяхте ли Доминик тази нощ? — внезапно зададе въпроса си Леони. — Той каза ли ви, че съм ходила да говоря със съдията?
— Да, видях го. Значи вие сте знаела, че той прекарва нощите в къщата.
Леони вдигна рамене.
— Разбира се. Не съм глупачка. Но вие не ми отговорихте. Каза ли ви той, че съм била при съдията?
— Да, каза ми.
— И не се ли сърдите?
— Не се сърдя. По-точно — вбесен съм.
Леони се стресна от огромната разлика между съдържанието на думите му и тона, с които бяха изречени. Зачака обяснението му. Мълчанието на Морган я обърка още повече. Тя свенливо отбеляза.
— Не изглеждате вбесен.
Морган се усмихна и тя потръпна, когато почувства натежалия му поглед върху себе си. Искриците в сините му очи я разтревожиха. Извърна глава. Какво ли замисляше той?… Защо бе толкова… привлекателен? Изключително привлекателен, в действителност!
— Каква игра започвате? Какво се надявате да спечелите?
Лицето на Морган помръкна.
— Тези въпроси би трябвало да зададете на самата себе си — възрази той и стисна зъби. — Предупреждавам ви също да не се опитвате да хитрувате с мен!
Той едва бе произнесъл тези думи, когато майордомът отвори двойната врата на големия вестибюл, откъдето изскочи Джъстин. Очите му блестяха от щастие.
— Ето ви най-сетне — викна той. — Побързайте! Ейбрахъм казва, че конете са нетърпеливи и че не бива…
— Ейбръхам… или Джъстин? — попита Морган, като се смееше.
В първия миг Джъстин се слиса, но после лицето му се озари от широка усмивка.
— Исках да ви накарам да побързате — оправда се той.
След минути и тримата бяха настанени удобно в каретата. Джъстин седеше между Леони и Морган и дърдореше оживено, без прекъсване. Когато потокът въпроси и възклицания намаля, Леони бе възвърнала равновесието си и можа да се присъедини към разговора на двамата, като че ли съзнанието й не бе обременено с никакви грижи.
И все пак не можеше да се отърси от една мисъл — какво точно подготвя той?
Морган управляваше майсторски впряга. Бе в такова добро настроение, че взе Джъстин на коленете си и му даде да подържи юздите. Когато Морган сметна, че започват да криволичат повече, отколкото тяхната безопасност го изискваше, и реши да поеме юздите, детето не пожела да ги пусне.
— Скоро ще имаш собствен впряг, сине — каза Морган. — Но докато пораснеш, ще управляваш само когато ти разреша.
Заинатеното изражение на Джъстин напомни на Морган за майка му. Детето отвори уста, за да протестира, но Леони отвлече вниманието му.
— Виж, Джъстин! — възкликна тя. — Там има лисица!
Джъстин веднага забрави основанията си за протест и с любопитство проследи малката рижа лисица, която се шмугна в храсталака.
Леони се отпускаше все повече и повече, започваше да се усмихва и да изпитва удоволствие от разходката.
— На някое специално място ли отиваме? — попита тя.
— Имам нещо предвид — отговори нехайно Морган. Но първо ще обиколим Боньор. За щастие още е рано и горещината е поносима.
Той ги разведе из плантацията и Леони изслуша обясненията му с интерес. Въпреки че продължаваше да изпитва недоверие към Морган. Леони трябваше да признае, че той полага особени грижи да й се хареса.
— А сега къде отиваме? — поинтересува се тя, когато видя, че вместо да поеме обратния път към конюшните, Морган насочва каретата по тесен път, който се виеше покрай реката.
— Още не сме закусили. Знам едно много приятно местенце, където можем да похапнем. Сигурен съм, че и вие го знаете…