Кукличката и Марпъл.
Марпъл е от китайската порода шарпей. Всъщност се казва мис Марпъл. Заради мис Марпъл. Тъй като изглежда по същия начин и е съвсем същата. Цялата в бръчки, със свадлив характер и склонност винаги да цъфва там, където най-малко я очакваш и където най-малко ти липсва.
Моята Марпъл е с цвят на кайсия, с дебела кожа с къси косми и изглежда така, сякаш козината, в която се е подслонила, й е с три номера по-голяма. Многото тежки гънки по челото й, които падат почти над очите, понякога й придават вид на дълбока вглъбеност и тежка меланхолия.
Или, както обича да казва Филип: «Изглежда така, сякаш проблемите й нарастват с всяка следваща минута.» Марпъл влезе в живота ми преди три години, когато я взех от една позната, която пък я беше купила за страшно много пари още като кутре, но две седмици по-късно бе получила алергия към кучата козина. Може би просто е била алергична и към вида на Марпъл. А тя наистина изглежда много, много отвратително.
Филип винаги е отказвал да я разхожда през деня. Разбира се, никога не я е взимал със себе си в офиса. Казва, че авторитетът му мигновено би се срутил, ако влезе там, водейки с каишка набръчкана, лигавеща се кайсия.
Когато за първи път прекарахме нощта в дома на Филип, той изнамери за Марпъл един огромен, невероятно отвратителен кош за кучета. Отначало бях много поласкана, тъй като си помислих, че моят нов, божествен приятел иска моята малка Марпъл да се чувства през уикендите галена като истински пудел. Но той постави коша в най-неуютния ъгъл на жилището си от 180 квадрата: в тясното помещение между дъската за гладене, простира и етажерката за вино.
Не исках да се представям за много сложна, мълчах, демонстрирайки непукизъм, и замислено изтиках Марпъл встрани. Грешка.
И до днес ме преследват угризения на съвестта и кошмари.
Но в онази нощ нямах време за угризения на съвестта, тъй като бях заета с това да направя добро впечатление на Филип фон Бюлов и той да си помисли, че съм първокласна любовница. Точно го гризках по гърба надолу по гръбнака — както е описано в наръчника «Горещи съвети за горещите нощи», — когато пронизително дрънчене ме изкара от унеса ми.
Марпъл бе имала лоши сънища — което лесно може да се случи в чуждо и с нищо не напомнящо за дома обкръжение — и в съня си бе блъснала дъската за гладене. Тя от своя страна бе паднала върху простира, който пък помъкнал подире си етажерката с виното. Марпъл лежеше объркана и напълно изгубила ума си сред огромна червена локва вино, която аз, без контактните си лещи, взех за локва кръв. Още помня как, изпълнена от чувство за вина, паднах на колене пред кучката си и извиках: «Тя е мъртва! Филип, свиня такава, ти си я убил!»
В този момент Марпъл се надигна, изтръска виното от козината си и размаха радостно опашка. От сърцето ми се смъкна огромен камък, и днес вече Филип може да се отнася към цялата история с чувство за хумор. Поне така се надявам.
Звучи ви като клоунада? Свикнала съм. Целият ми живот изглежда като измислен. Непрекъснато ми се случват такива неща, които, когато на следващия ден разказвам на компанията, звучат така, сякаш по най-евтин начин се опитвам да обърна внимание върху себе си.
За съжаление често ми се случва да оплитам конците и да развалям нещата. Не само предмети. Но също така и поанти, изпълнени с надежда части от разговори, както и добро настроение. Не го правя с лошо намерение, не съм достатъчно зла за тази цел. Филип ме намира тромава и несръчна. Аз пък лично съм на мнението, че просто добрият късмет ми бяга. И вместо него идва лошият.
5:47
Отражението ми в огледалото днес изглежда по-добре, отколкото се боях, че ще бъде. Добре де, косата ми стои твърде своенравно разпръсната из главата, но на лицето ми е изписан израз на решимост, което рядко ми се случва. Заради кръглите си кафяви очи винаги изглеждам някак учудена. Сякаш съм ги ококорила в изумление. Всъщност аз никога не се кокоря. По природа са си така ококорени. За съжаление винаги имам вид на човек, който ужасно много се интересува от това, което другите му разказват.
— Мъжете получават измамното чувство, че ги разбираш — казва винаги приятелката ми Ибо. — Гледаш ги тъй, сякаш си нещо средно между уплашено сърне и опитна медицинска сестра от нощната смяна.
Истината е, че изобщо не ги гледам. Просто си гледам! Положението е доста объркано. Изглежда, че очите ми имат вид на наострени уши. И всеки може да надникне в тях. А само да чуят и псевдонима ми, тутакси пада всяка задръжка да ми съобщят нещичко, което изобщо не ща и да чуя.
— Кукличка? Колко сладко! Много ти подхожда!