Погледнах го изумена. Какви ги дрънка тоя човек? Не забелязва, че в момента се случва нещо изключително? Всъщност без значение е, важното е, че единият от нас го забелязва. Бях така сигурна в себе си и казах:
— Ах, знаете ли, мисля, че някак ще го уредим. А сега ви предлагам просто да си тръгнем оттук.
След което се закачих за него, а той и до днес не смее да ми противоречи, че от този момент нататък ние бяхме вече двойка.
Когато на следващата сутрин се събудих — рано, защото винаги когато ми е много гот или пък много кофти, се събуждам рано, — за първи път имах възможност да огледам мъжа, който така неочаквано се изпречи на пътя ми.
Естествено, че прекарахме заедно нощта, тъй като съдбовността на срещата ни направи всяка игра, всяко тактическо изчакване, всяко надхитряне напълно ненужно.
Още помня колко изненадващо и вълнуващо е изведнъж да се събудиш до непознат мъж, когото с удоволствие би разгледала на празен стомах.
Много хора, и това не важи само за мъжете, сутрин не представляват хубава гледка. В такъв случай за предпочитане е да си държиш очите затворени, докато любимият не излезе от банята, ако искаш да продължава да ти бъде любим.
Но когато в нашата първа сутрин Филип се надигна от леглото, очите ми се изпълниха с радост. Той е значително по-висок от мен, което, разбира се, не е голямо изкуство. Косата му е тъмно руса, много мека, много гладка, така че и при най-малък полъх на вятъра пада в очите му. Както на Том Круз в «Мисия невъзможна 2».
Само заради носа си Филип заслужава да носи аристократичната представка «фон», тъй като той е с лека благородническа извивка и изпъква напред от тясното му лице. Кожата му е светла и когато не се е бръснал дори само един ден, изглежда интригуващо мрачен, сякаш в някой заден двор е въртял далавери с електрически артикули, изпаднали при транспортирането от каросерията на камиона.
Филип има кафяви очи. Живи очи, които са в постоянно движение като на куче, изведено на разходка край блока, което се опитва да държи под контрол, ако може, едновременно целия свят.
Моят Филип е слаб, но не е кльощав, има дълги пръсти на ръцете и на краката и — слава Богу — задник, който си заслужава това име.
Има за съжаление много мъже — о, бедни създания! — които изглеждат така, сякаш са си забравили дупето вкъщи. Които, когато са с дънки, гърбът им в права линия минава към бедрата и след това към коленете. И това въпреки резултатите от всички анкети, според които първото нещо, което гледат жените у мъжете, е задникът. Често поглед в празното.
Във външния вид на Филип няма нищо, което да не е както трябва. Е, може би ръцете му не са така силно окосмени, както би ми се искало, а малкото окосмено пространство на гърдите му прилича повече на заплашено от прилив островче в Северно море. Но винаги съм твърдяла, че човек не може да има всичко наведнъж. Което съвсем не означава, че по принцип не искам да имам всичко наведнъж. Още от самото начало бях напълно доволна от това как изглежда Филип. Много повече грижи, и това вече го казах, ми създаваше неговият характер. Юристите са трудни за общуване. Свикнали са винаги да имат право, а когато правото не е на тяхна страна, се държат така убедително, сякаш пак имат право.
За разлика от тях аз непрекъснато и с удоволствие се съмнявам в себе си. И когато мненията ни се различават, на никого дори на ум не му идва, че и аз бих могла да имам право. Понякога това води до куриозни затруднения.
— Хей, Филип — казвам аз, след като вече четири месеца съм прекарвала уикендите си в берлинското му жилище и смятам, че добре го познавам. — Какво смяташ, че представляват тия странни неща на тавана?
Филип хвърля бегъл поглед нагоре и намръщва чело.
— Кукличке, не се задълбочавай.
Филип често ми казва, че не бива да се задълбочавам. Но много по-лесно е да се каже, отколкото да се направи.
През следващия уикенд странните неща на тавана се бяха увеличили. Качих се на един стол, за да ги погледна по-отблизо. Гледката бе отвратителна.
— Филип — извиках при първата следваща възможност, — това на тавана са червеи, които стават все повече и повече.
Този път Филип задържа по-дълго погледа си нагоре, погледна ме със съжаление и рече, изпълнен с търпение:
— Кукличке, ларвите пълзят по тавана в посока към прозореца. Това е добър знак. Напускат ни, защото не намират нищо за ядене.
Мисля, че това беше най-голямата глупост, казана от човек, завършил елитна гимназия и след това висше образование, но единственото, което отвърнах, беше само: