Заедно сме от две години и половина. Двойка, свързваща Берлин и Хамбург. Съжителство на дългите уикенди. Влюбени, които всеки ден по три пъти си говорят по телефона и вечер си изпращат от далечината целувки за лека нощ. Притежаваме всичко двойно: четка за зъби, четка за коса, ножичка за нокти, пинсета, нощен крем, дневен крем. Във всеки град по едно. Само агнешката кожа и малката възглавничка влача напред-назад. Всеки трябва да притежава в живота си някои единични неща. Питам се как ли спи Филип през седмицата, когато няма на кого да отнеме нещо.
Отново примлясква в съня си.
Ах, мечока ми Бюлов, той.
Почнах да го наричам така, само за да го дразня. Отначало ми се удаваше, тъй като благородникът не можеше да приеме, че името му може да се използва за посмешище. Постепенно обаче нещата се промениха. Когато дълго време се ядосваш на нещо, накрая става така, че свикваш с него. За да онагледя теорията, ще дам пример с чистачките на колата си, които три месеца подред скърцаха със силен металически звук, когато изпълняваха задълженията си. А там, където живея аз, в Хамбург, чистачките имат много работа. Скръц, скръц… Скръц, скръц… Подлудявах.
Никой не откри причината. Един ден без никаква причина, без да са били на ремонт, те започнаха да чистят съвсем безшумно. И какво всъщност се случи? Едва понасях тази потискаща тишина.
Впрочем, ще вметна също като убедително доказателство за тезата си и случая с двете момичета «Свидетели на Йехова», които и до днес ми липсват. В продължение на година всеки вторник вечерта те заставаха пред вратата ми и искаха да разказват нещо си за рая и че там вече съвсем нямало много свободни места. Идваха всеки вторник към 19,30 ч. И аз все ги отпращах. От шест месеца насам ги няма и съм се замислила дали да не пусна обява в «Дер вахтурм», списанието на «Свидетели на Йехова», че ги търся. Да, сигурна съм, по същия начин омразният прякор на моя Филип един ден ще му липсва. Но най-вероятно това, дето си го мисля, е твърде наивно.
Най-лошото ми качество е наивността. Искам да кажа, че работя върху това да се отърва от него, но такива здраво вкоренени черти на характера са много трудни за изгонване. Страшно се нервирам от себе си, но какво да се прави, като така лесно се впечатлявам. Винаги разчитам, че хората ми казват истината. И до днес вярвам във верността — не в моята, но това е друга тема. Никога не броя рестото и се доверявам на всеки, който ми каже, че в живота си досега не е срещал толкова забележителна жена като мен.
Комбинацията от толкова фатални черти на характера неведнъж се е оказвала твърде неблагоприятна за мен. Четири месеца от живота си например пропилях с един мустакатко, който, когато бях в сладките си седемнайсет години, ме заговори на улицата, за да ме пита дали не искам да отида на кастинг за модели.
— Сигурно непрекъснато те питат същото — каза той. А аз му се ококорих със сините си очи и отвърнах:
— Хмпф.
Тъй като никой досега не ме беше питал нищо такова. След което отстраних от челото си падналия кичур с жест на супер модел и изчуруликах отегчено:
— Ах, не знам…
Какво можех да му кажа? Още същата вечер преспах с мустакаткото и ден след това напуснах страхотно нежния си първи приятел. По онова време беше само един клас пред мен, днес обаче е детски лекар в Мюнхен. Зиги, ако прочетеш тези редове: прости ми!
Не станах модел. Мошеникът, който заграби изконното ми доверие, беше търговец на коли, пиеше вода от кутийки, носеше найлонови слипове и говореше неща от рода на: «Като си разкопчая панталона и ще си помислиш, че пожарната си е забравила маркуча.»
Срамувам се, че ми беше необходимо толкова дълго време, за да проумея с какъв мръсник си имам работа. Впрочем, той ме остави след четири месеца. Вероятно заради някой модел.
Наивността и недостатъчната склонност към бруталност ми струваха още други две години и половина. Това беше времето с Хонка. В действителност той се казваше Рюдигер, но тъй като бе безкрайно мил, добре възпитан и безобиден, още в училище му дадоха името на известния масов убиец.
— Прякорът ми е най-лошото в мен — представи се Хонки.
Ако бях предположила, че го казва без капка хумор, изобщо нямаше да му се доверя. Но срещата ни ми се стори като пръст на съдбата — кучето му ме навали и ме смъкна от колелото, изкълчих си крака, а Хонка ме закара до болницата, където припадна. Исках непременно да узная как ще свърши цялата тази история. Бях в средата на двайсетте и още не знаех, че трябва да се избягват мъже, които не могат да подчинят дори собственото си куче.