Хонка беше от типа хора, които наричат «душичка». Оттегляше се, когато исках да бъда оставена на мира и когато не исках да бъда оставена на мира, а дори, напротив, с удоволствие държах да бъда смущавана от него. Успокояваше ме, когато най-добрата ми приятелка замина за една учебна година за Австралия. Отнасяше ме до къщи, когато по купони се напивах като тараба и започвах да ругая домакините. Стоически понасяше факта, че отглеждах канабис на балкона на квартирата ни и дори помолих съседа, началник на охраната в полицията, да го полива, докато ние бяхме на почивка. Държеше чадъра над мен, когато завалеше. Когато се излежавах на слънце, нагласяше часовника да звъни на всеки четиридесет и пет минути, за да ме обърне и намаже с крем. Правеше ми плодова салата, за да поема колкото се може повече витамини. Когато го навиквах, напускаше мълчаливо стаята, връщаше се след половин час, за да ме пита дали съм разредила напрежението и дали не бихме могли заедно да гледаме «На местопрестъплението». Лакираше ми ноктите на краката, масажираше ми слепоочията и ако бяхме стигнали до сватба, със сигурност би изразил готовност да носи двойно име с тиренце: Рюдигер Майер-Щурм. Бааа!
Искам да кажа, че нямам нищо против мъжете, които четат всяко желание в очите на възлюбените си. Но все пак има тънка разлика между мъж и мухльо. Между кавалер и смотаняк. И кой би искал да си има работа с мъж, комуто всичко се харесва? Веднъж имах такъв случай — скарахме се и аз хвърлих по мъжа отсреща бутилка «Пелегрино». В ресторанта. На милиметри не го улучих. Той се усмихна, стана и изчезна за три дена. Цели три дена! Когато се върна, ме целуна и каза: «Съкровище, много те обичам, когато си гневна.»
Това, скъпи приятели, е мъжка постъпка. И впечатлява.
Няма нищо по-лошо в мъжа от това да разбира жените. Не, има и то може би е: когато мъжът е в състояние да показва чувствата си и да говори за себе си. Прави те страшно несигурна и измъква изпод краката ти основата, върху която се крепи цялата връзка.
Не отричам, истина е: не познавам нито една жена, която поне два пъти в седмицата да не обвинява мъжа си, че е емоционален чукундур и че тя не би искала нищо друго, освен той да сподели какво точно се разиграва в душата му. Но също така е истина: няма нищо по-унизително от това да гледаш как мъжете споделят какво се разиграва в душата им.
Пък и на кого ли му пука, че любимият ти е разтърсван от сподавена въздишка, докато гледа финалната сцена на «Мушитрънче»? Или пък, че вечер съвсем непринудено спира телевизора и казва: «Сега искам откровено да поговоря с теб за моите страхове.»
Нека бъдем честни: емоциите са женска работа. Там ние сме по-добрите. Това е наша област. Можем да правим най-добрите представления — истерични припадъци, да мятаме чупливи предмети, да получаваме спазми от смях и от плач, да измъкваме цитати от страниците със съвети на списанията и ревящи да слушаме във ваната Ранди Крофорд — все ще се намери причина да направим поне един пьрформанс от целия списък.
Единственото чувство, което мъжете имат право открито да ни показват, е любовта им към нас. И непреодолимата омраза, когато някоя женска кифла във фиат пунто, караща точно пред тях, от съображения за сигурност на светофара удари спирачка още на зелено. Защото, както е известно, след зеленото изведнъж съвсем неочаквано става жълто — така се разбира, че шейсет и седемте часа кормуване не са отишли напразно.
Но да се върна на Хонка. Този мъж бе така недосегаемо перфектен, така побъркващо скучен, лишен от труден характер, извънреееедно мил, че две години и половина сърце не ми даваше да го напусна.
Две години и половина не посмях да му кажа, че не го обичам, защото се опасявах, че може да го приеме много навътре. Просто не можех да намеря достатъчно сърцераздирателна причина за раздяла.
Стоях при него, като от време на време му изневерявах с някакви си диджейчета с пиърсинг по себе си или пък с леко поддаващи се на флиртове волейболисти, само и само един ден да мога да разказвам на децата и внуците си нещичко и за своята буйна младост.
Случи се това, което трябваше да се случи. Хонка ме напусна. Докато бил на джогинг, се сблъскал с една мощна помощник-аптекарка, от сблъсъка рамото му излязло от ставата и оттогава тази щура жена пое всичко в свои ръце. Всъщност ситуацията е напълно обяснима — мекостта има нужда от твърдост. Този, който разбира от жени, има нужда от добра домакиня. На мухльото му трябва жена, която да го ръководи.
Въпреки това ми дойде като гръм от ясно небе, когато една вечер, малко преди новините по телевизията, Хонка взе ръката ми и каза, че трябва да си поговорим.