Изхързулвам се от леглото и тихичко отварям вратата на гардероба. Слава Богу, попаднала съм на примерно момче: вътре е пълно с вратовръзки. Взимам една и му завързвам очите. За кратко се замислям дали не трябва да му вържа ръцете и краката, но си казвам, че ще бъде прекалено.
— А сега — нареждам със заповеднически тон — се отпусни. Ей сегичка ще се върна при теб.
Оливер ми отговоря с едно напълно дезориентирано мъркане. Тялото му трепери от възбуда и, да си кажа право, в този момент ми домъчня за него. Целунах го по челото, както правят майките, които приспиват малките си, настинали деца, след като са ги разтрили с камфоров спирт.
Безшумно си облякох роклята, взех обувките и сутиена и дадох знак на Марпъл да се готви за оттегляне.
Стигнах на пръсти до пътната врата и тихо я затворих подире си.
По дяволите всичко! Не може да е вярно! Видях суперскъпия часовник IWC на Оливер, който продължаваше да се мъдри на китката ми.
Бедничкият, и без това имаше достатъчно основателни причини да ми е ядосан. Убедена съм, че нито един мъж не заслужава да, бъден оставен сам с ерекция и завързани с вратовръзка «Хермес» очи. Ако Оливер заедно с достойнството си загуби и часовника, едва ли ще осъмне без тежка невроза. А пък наистина не го заслужава. Все пак момчето не е направило нищо лошо. Но за съжаление и нищо хубаво.
Въпреки опънатите ми нерви разумно премерих действията си. Завих часовника в сутиена си — небесносин с банели и връх, който ни най-малко не пасва на тъмночервените ми бикини, които по щастливо стечение на обстоятелствата бях запазила отгоре си — и се опитах да напъхам малкото вързопче през процепа за вестници на вратата. Става дума за един от онези отвратителни екземпляри пощенски кутии, чиито метални похлупаци се затварят с невероятна сила. С удоволствие бих направила за Sat 1 филм на ужасите, в който главно действащо лице ще бъде пощенският процеп на вратата. Напълно незаета пазарна ниша.
Но капакът се затвори сърдито и ми прищипа пръстите. Когато най-после измъкнах ударената си ръка, от другата страна на вратата се чу леко дрънчене. След което нещо се изтърколи по пода.
Да, оттатък нещо се изтърколи по пода.
Погледнах наранената си ръка и тутакси ми стана ясно какво се е изтърколило.
Облегнах се на вратата и затворих очи.
Чии грехове всъщност изплащам в момента? Никога през живота си не съм правила чак пък толкова лошотии, че да бъда наказвана по такъв суров начин от съдбата. Хей, вие, богове на отмъщението и лошите шеги! Нямам нужда от тема за разговор, от гротескови преживелици, от абсурдно заплитане на интригата. Имам достатъчно за разказване. Благодаря, натрупала съм поанти за три живота напред!
Изгубих — о, мили Боже, как може изобщо да си го представя — пръстена си «Булгари», когато се опитвах да си измъкна ръката обратно. Проклетият процеп лапна диаманта ми! Просто ми отмъкна най-скъпоценната вещ! Пръстенът, който нещастният Филип ми връчи тържествено преди три месеца, положен в розово кадифе. Широка златна халка с вмъкнат осмоъгълен диамант и инкрустиран надпис във формата на сърце «Кукла & Кукличка».
Прекрасната вещ сега лежеше на хладния мраморен под във входното антре на вила в Зюлт, в която едно момче със завързани очи и спадаща ерекция все още чакаше да се появя и вероятно вече започваше да се пита, къде, по дяволите, съм се изгубила.
Кукла & Кукличка. Не бяхме планирали раждането на дете. Още не. Филип е един прекалено разумен човек.
Затова пък аз съм прекалено неразумна. И двете качества се изпречваха на пътя за създаването на потомство.
— Ти имаш своето кафене, аз моята кантора. Кой от нас двамата би оставил професията си заради едно дете? — казваше той винаги.
— Ах, Филип, знам, че е така. Но ако се появи, тогава, сигурна съм, ще се намери някакво решение.
— Разбира се, че винаги ще се намери решение. Но първо трябва да се съберем и след това да мислим за дете.
— Филип?
— Моля?
— Напълно си прав. Ако обичаш, затваряй си устата.
— Хм?
— Не искам да си мисля за никакво дете. Просто искам малко да си помечтая. Мечтите не те събуждат по пет пъти на нощ. Нямат колики. Не плачат при появата на първите зъбчета. Освен това не трябва да се съобразяваш с тях, като си планираш отпуската. Приятно ми е да си те представям като баща на моите деца.
Той заби нокти в гърба ми.
— Струва ми се, че ще бъдеш страхотна майка.
— Наистина ли?
— Да. Във всеки случай не би глезила ненужно децата. Твърде много си заета със себе си.