— Моля ти се, след три месеца вече си бях намерила друг, който ми харесваше много повече от този селяндур. Но никой, който се е отнесъл зле с мен, не бива да се измъкне ненаказан. А междувременно хвърлянето на яйца се превърна в скъп ритуал. Нещо като паленето на великденските свещи или пък коледната украса. Всяка година идвам тук и хвърлям яйцата. Може да ти се вижда смешно, но на мен ми действа успокояващо. Прави ме по-самоуверена и се чувствам по-млада.
— Не ми се вижда никак смешно. Освен това, честно казано, в момента също се чувствам по-млада от когато и да е било.
— Наистина ли?
— Амиии… Някъде към тринайсет годишна. Много ви благодаря за което, госпожо Химелрайх, вие успяхте да отмъстите заради всички измамени жени.
Още същата нощ се върнахме в Хамбург. По пътя си разказвахме истории от младостта. Истории за любовни мъки и необуздан секс, за класна по математика и екскурзии с влак до Португалия, за влюбването в момчета, които бяха почнали да се бръснат вече веднъж седмично.
Беше прекрасна нощ.
15:50
О, Боже Господи!
Нищо не се движи.
В последните десет минути не съм минала и метър. Най-вероятно преди около два часа жена — в средата на трийсетте и с лепенка «Бия спирачка и заради животни» на стъклото на своя пасат комби — се е опитала да изпревари камион, за което обаче й е бил нужен към половин час и така е оставила зад себе си километрично задръстване.
Ако има нещо, което да не мога да понасям, е висенето в задръстване. Предпочитам неспирния поток от автомобили, там поне всичко е в движение. Но мирното стоене на магистралата ме побърква, поставя на изпитание търпението ми, от което и бездруго не ми е останало много.
Изключвам мотора. Да стоиш с изключен мотор на магистрала, е все едно да намериш чене в порцията си в изискан ресторант.
До мен е спрял форд, чийто шофьор разопакова сандвич с шунка. Добре, че продават тая специална хартия за сандвичи, казвам си. Както едно време през голямото междучасие в училище. Черен хляб с шунка. Понякога с нутела. Ех, да. Беше така отдавна.
Божичко, защо не ми идва нищо по-смислено на ум? Сандвич с черен хляб и шунка, завит в специална хартия. Отдавна не са ме спохождали толкова скучни мисли. Скучая и затова на ум ми идват само скучнотии. Освен това ми е горещо. Картата на мобилния ми е свършила и не мога да се обадя на Ибо, за да я питам дали има нещо ново. Дали пък Филип не се е обаждал? Дали все още ме търси? Дали не е нещастен без мен? Дали иска да ме върне обратно? Дали въпреки всичко продължава да ме обича? Дали не съжалява?
Но какво ме интересува дали съжалява, или не? Това нищо не би променило. Тъй като нещата са такива, каквито са.
Ядящият сандвич с шунка ми се усмихва. Аз също му се усмихвам. Първо оставя на старата у дома да му направи сандвичи за из път, след това закача младите момичета в задръстванията. Не на мен тия. Ще ми се да се приближа до колата му и мило усмихната да излея в отвора за вентилацията бутилка мляко. «Когато сипеш мляко или японски сос за риба във вентилацията, в колата мирише на кочина, и то месеци наред», беше ми доверила веднъж Ибо. Не ме интересува откъде го знае. Доволна съм обаче, че съм й приятел, а не враг.
Аз също бих искала да съм от тези, които не е добре да имаш за враг.
Трябва още да поработя върху зловещия си имидж. Хвърлям заплашителен поглед към господин Сандвич-с-шунка. Опитвам се пренебрежително да вдигна едната си вежда. Типчето се развеселява и към милата си усмивка добавя закачливо махане с ръка. Ако не се лъжа, виждам на пръстта му халка. Нищо друго не би принизило в очите ми един разгонил се мъж от гледката как той закачливо помахва към някое момиче с ръка, на която има семейна халка.
О, не, в този случай фактът, че съм сама, не ми носи никакво удоволствие. Отвратена поглеждам в друга посока. Един престараващ се в секса студент по право с хавлиени чаршафи и един женен собственик на форд със сандвич с шунка в ръка — това са мъжете, които ме очакват по пътя на дивото ми пътуване.
Не, не искам повече така. Не искам повече да се доказвам, да се правя на по-умна или по-глупава — в зависимост от това на какъв мъж съм попаднала. Не искам повече с интерес да кимам с глава и да си придавам вид на безкрайно впечатлена, да шептя «Ама така ли е наистина?», когато някой случаен пич почне да ми разказва за израстването в кариерата до шеф на отделение в «Бъргър кинг». Не искам повече да вися по баровете, които днес не наричат барове, а сепарета, и оценяващо да разглеждам наличния мъжки материал. С поглед, сякаш пазарувам при турците на пазара, когато не съм сигурна дали авокадото е достатъчно узряло и дали ягодите са достатъчно сладки за моя вкус. Не, не съм коректна във формулировката. Разбира се, че и в последните две години разглеждах мъжете по баровете с оценяващ и най-вече отхвърлящ поглед. Но със спокойствието, че у дома имам един, дето ме чака, и който е хиляди пъти по-хубав от всичките, които съм видяла досега.