— Хайде, Ърквин!
Бяха се събрали в залата с компютъра, трескави от нетърпение, но също и от страх. Вратата бе заключена. Олга, която не бе допусната сред важните личности, се топеше от притеснение в съседната стая и напразно се напрягаше да долови някакъв шум. Отлично изолираните стени осигуряваха пълна поверителност.
— Хайде, Ърквин, побързайте. Не можем повече да чакаме.
Лицето на математика бе посивяло. Той овладя с усилие треперенето на ръцете и краката си, тежко пристъпи към един пулт, дръпна надолу две-три ръчки и след миг колебание натисна с палец червено копче. Молтън, който не го изпускаше от поглед, изпита странното чувство, че вижда човек, решил да сложи край на живота си и чието последно разумно действие е да натисне спусъка на насочения към слепоочието му пистолет.
Последва леко прищракване, което премина в бръмчене и след няколко секунди компютърът започна да превежда послание N1.
Олга, която се бе примирила, че няма да чуе нищо, изведнъж подскочи в креслото. Вратата на залата шумно се отвори и някой се затича по коридора. Тя веднага се спусна навън и успя да зърне мъжка фигура, в която разпозна Ърквин тъкмо когато нахълтваше в стаята си. Той размахваше ръце, сякаш беше полудял. Затръшна вратата и до ушите на девойката стигна проскърцването на леглото, върху което се бе строполил.
Тя постоя още миг, но й се стори, че долавя ридания, и тогава без колебание влезе вътре, макар че той явно искаше да се скрие от всички. Не се бе излъгала. Проснат по корем върху леглото, стиснал глава с ръце, математикът се тресеше целият. Олга се приближи и когато той обърна лице към нея, зърна сълзите му: сълзи от ярост. Ърквин бе обхванат от безумието на гнева.
— Посланието… — започна тя.
— Посланието ли, питате за посланието… — прошепна той с безумен поглед.
Но не можа да продължи, разтърсен от истеричен смях, в който се дави повече от минута. После заговори несвързано, като ту крещеше необуздано, ту жално стенеше, същинска прокълната душа.
— … Огромна енергия, чудовищна, която дори не можем да си представим тук, в атомната ера, използували са я, за да изпратят посланието! Милиарди и милиарди киловати, изчислиха физиците… Предостатъчно, за да пометат планетата ни за няколко секунди… Какъв ли невероятен запас от звездната си мощ са употребили! А ние, Олга, ние изразходвахме милиарди рубли, милиарди лири стерлинги, франкове, лири, йени, рупии… В продължение на две години всички учени бяха вдигнати на крак!… Зарязаха останалите изследователски програми… Сивото вещество на човечеството бе съсредоточено само в едно: да се разчете посланието, посланието с великата тайна на Вселената!…
— Ще ми обясните ли най-после? Разгадахте ли го?
Ърквин болезнено се изсмя и запрати в лицето й смачкания на топка лист със записа. После с един скок се озова до шкафа, от който измъкна бутилката, забравена там от две години. Олга приглади с ръка книжната лента, приближи се до прозореца и зачете тихичко, докато той, отпуснал се пак върху леглото, пиеше на едри глътки.
„Ще се срещне ли в Галактиката щедро, състрадателно сърце, което да се смили и да изцери една нещастница, недостойно измамена и наранена за цял живот?
Едно преливащо от нежност сърце“
— „Наранена за цял живот“, „преливащо от нежност“ — захриптя математикът, давещ се от яд и алкохол. — Прочетохте ли го? Оценихте ли го по достойнство?… Всички умове, вдигнати на крак цели две години! И защо? Защо?… За толкова жалка история… Олга! Олга! Компютърът ни се присмя… Най-тривиално, най-блудкаво, най-тъпо писъмце от рубриката „Сърдечна поща“.