Той приключи с палатката и я погледна отчаяно. Стовари се до нея, решен да сложи край на това мълчание.
— Спри да се цупиш. Не е необходимо да ти харесва, но не си ли чувала никога, че човек трябва да се научи да понася загуби? Няма да получиш диаманта, но ще имаш всичко останало, което искаше: доказателства за съществуването на Анзарската цивилизация и възстановяване на реномето на баща ти.
— Не, няма да мога.
Отначало той почувства такова облекчение, че тя проговори, та му трябваше известно време, за да проумее какво казва.
— Какво искаш да кажеш?
— Искам да кажа — сви рамене тя, — че отказвам да имам нещо общо с експедиция, финансирана от продажбата на този диамант. Не мога да те спра да направиш каквото искаш, но не искам да бъда замесена в това. Ще се кача на самолета и ще се махна от очите ти веднага, щом се върнем в Манаус.
Това му бе достатъчно. Гневът му нарастваше и той едвам го сдържаше. Сграбчи ръката й и я принуди да се обърне и да го погледне.
— Няма да стане — каза, като натъртваше всяка дума.
— А, така ли? И как мислиш да ме спреш? Ще ме отвлечеш ли? — Гласът й беше и сърдит, и предизвикателен.
— Ако е необходимо.
— Предполагам, че ще го направиш. — Тя издърпа ръката си. — Но ще направиш по-добре, ако последваш собствения си съвет и понесеш загубите си. Затова просто забрави за облекчаването на съвестта си чрез организирането на експедиция и си спести усилията, тъй като няма начин да ме принудиш да имам нещо общо с нея.
— Не искам да си облекчавам съвестта — изстреля думите той. — Казах ти, че ще намеря онова доказателство, и ще го направя, дори и ако трябва да те влача по целия път обратно.
— Предполагам, че искаш да ме направиш известна против волята ми и мислиш, че това би оправило нещата? Кражбата си е кражба. Нищо не може да я промени.
— И от кого, по дяволите, съм откраднал? От народа на Бразилия? Посочи ми един човек, който ще има полза от това, че диамантът ще бъде заключен в музея и дори няма да бъде изложен, за да не го открадне някой! Деветдесет процента от хората дори няма и да чуят за него, а дори и да чуят, хич няма да ги заинтересува. Ами ако го бях намерил, както си копая из планината? Диамантът щеше да е същият, но тогава можех да го взема — щеше да е на този, който го намери, нали? — Бен крещеше. Никога през живота си не беше изпадал в такава ярост.
— Ще откраднеш от историята.
— Глупости! Можеш да поставиш късче стъкло на неговото място и историята на Анзар ще бъде абсолютно същата!
— Но там не е стояло парче стъкло, а „Сърцето на императрицата“. Учили са ме през целия ми живот да почитам миналото, да ценя всяко късче от историята, което можем да намерим, защото е част от нас, от това, което сме ние и от това как сме достигнали до онова, което сме днес. Принуждавала съм се да стоя будна повече нощи, отколкото можеш да си представиш, с пистолет в ръка, за да пазя разкопките от крадци. Мислиш ли, че сега мога да се превърна в един от тези крадци?
Той не постигаше нищо. Почувства се така, като че ли блъскаше главата си в каменна стена. Ако господ някога беше създал по-упорита жена от тази, не би искал да се срещне с нея. Тази му стигаше, за да го подлуди напълно.
Беше му достатъчно за тази вечер. Беше казал всичко, което трябваше. Щеше да я остави да си помисли и може би накрая здравият й разум щеше да надделее. Тя искаше да възстанови реномето на баща си и той й беше предложил начин да го стори. Щеше да приеме, че това е по-добро от нищо.
Между тях цареше пълна тишина през остатъка от нощта. Когато свършиха да ядат и разчистиха, той й посочи палатката с рязко движение на ръката си. Тя пропълзя вътре, без да каже и дума. Беше много трудно в такава малка палатка, но тя успя да не го докосне. От всички неща, които им се случиха през този ден, това го вбеси най-много.
Следващият ден започна по същия начин. Като че ли го беше изтрила напълно от мислите си, като че ли той не съществуваше вече или поне не го забелязваше, докато не я заговореше и не привлечеше за момент вниманието й — просто за миг, който траеше само колкото да му отговори с възможно най-малко думи. Маниерите й показваха, че му отговаря само защото възпитанието го налага.
Установи, че кара сала по-бавно, за да удължи времето, което тя щеше да бъде принудена да прекара с него. Това би дало повече време на здравия й разум да надделее. Надяваше се обаче, той самият да издържи, защото не бе разбрал досега колко трудно щеше да му бъде да се въздържа. Нарочната й резервираност го вбесяваше. Тя беше негова; никога нямаше да я остави да си отиде. Щеше да направи всичко необходимо, за да я задържи при себе си. Дори щеше да я отвлече, ако трябва, както беше предложила саркастично тя самата. Ако си мислеше, че не може да го направи, тогава тя съвсем не познаваше своя мъж.