Това беше най-важното. Тя беше негова и той беше неин. Как можеше да пренебрегне това? Как се осмеляваше да се опитва умишлено да разруши връзките помежду им? Щеше да се продъни в ада, ако позволеше това да се случи.
Все още беше светло, когато наближиха първото селище. Беше много мизерно, макар че имаше електричество, произвеждано от генератор. Докато доближаваше сала към разрушените докове, дотичаха деца. Бордеите бяха около петнадесетина, а имаше и една по-голяма сграда, която можеше да се нарече къща, макар че не изглеждаше много по-добре от бордеите. Нямаше нито един прозорец със стъкла в селището и всички покриви, включително и на „голямата сграда“ бяха от слама.
— Защо спираме? — попита Джилиън, като за първи път наруши правилото си да не говори, ако той не я попита нещо.
— Ако се намери място, тук ще бъде по-безопасно да спим. В тази част на реката има много контрабандисти и не ми се иска да поемаме повече рискове от необходимото. — Собственият му глас звучеше отсечено. Беше й толкова сърдит, колкото и тя на него.
Някои от децата бърбореха, други стояха по-назад срамежливо. По-старите жители също бяха любопитни, но не толкова приятелски настроени, и наблюдаваха от вратите и отворените прозорци на мизерните си малки жилища. Висока, слаба стара жена излезе от голямата къща и слезе към доковете. Носеше панталони и риза без ръкави, която се вееше свободно около талията й. Окъсана сламена шапка пазеше главата й от горещината, а тънка пура висеше от края на устните й.
— Кои сте вие? — попита тя с груб мъжки глас.
— Аз съм Бен Луис, а това е Джилиън Шърууд. Лодката ни потъна вчера и трябваше да продължим със сал.
— Имали сте късмет, че сте разполагали с лодка и със сал — сви рамене жената. — Какво искате?
— Място да преспим, нищо друго. Това селище е по-безопасно от брега на реката. Имаме си храна. Няма да искаме от вашата.
Старата жена го огледа от главата до петите. Той беше без риза, защото беше гол, когато лодката потъна. Очевидно мощният му торс срещна одобрението й, защото тя се усмихна. Беше притеснително. Усмивката й беше противоестествен акт.
— Аз съм Мария Саяд. Това е търговският ми пункт. Нямам свободно помещение, но имам свободни хамаци. Ще бъдете добре дошли да спите на моята веранда.
— Благодаря ви, сеньора Саяд.
Очевидно тя не беше приключила с благоразположението си.
— Ще вечеряте с мене. Никой още не е минавал оттук тази седмица, а обичам да се срещам с различни хора.
— Благодаря ви, сеньора — повтори той.
Сеньората се придържаше към това, което Джилиън наричаше режим на латиноамериканците. Вечерята започна чак в девет или десет часа и продължи няколко часа, макар че ястията бяха само три и то обикновени. Голямата къща имаше електричество, но крушките бяха толкова слаби, че светеха като газени лампи. Голям вентилатор се въртеше мързеливо на тавана.
Джилиън се затрудняваше да стои будна. Правеше опити да разговаря любезно и сподавяше прозевките, но колкото повече стрелките наближаваха полунощ, толкова по-трудно следеше разговора. Бен изглеждаше напълно нормално и разговаряше със сеньората така, като че ли я познаваше от години. Джилиън се съмняваше, че той някога е имал проблеми да очарова някоя жена.
Цял ден Джилиън размишлява. Болката, че Бен може така безсърдечно да унищожи мечтите й и да очаква от нея да прави това, което си е наумил, беше толкова голяма, че за да я понесе, трябваше да я изтика в най-затънтеното ъгълче на съзнанието си. Ако се беше замислила повече, тази мисъл щеше да я унищожи. Вместо това, тя се насили да погледне към реалността. Винаги бе знаела, че това приключение може да завърши само по един начин — с нейното връщане в Щатите. Дали щяха да се разделят като добри приятели или като врагове нямаше отношение към крайния резултат.
Единствената подробност, която още не беше разрешена, бе какво щеше да стане със „Сърцето на императрицата“. Бен си имаше планове, но тя не трябваше да се съгласява с тях и не беше необходимо да стои и да го чака да ги изпълни. Блъскаше си акъла цял ден, като се опитваше да измисли начин да получи диаманта, да се изплъзне от Бен и да се върне в Манаус със „Сърцето на императрицата“. Но никакъв определен план не се оформи. Той държеше раницата до себе си и нито за миг не я оставяше насаме с нея. Просто трябваше да дебне и да сграбчи всяка появила се възможност. Можеше и да не успее, но трябваше да се опита.