— И аз. Клатушка се.
— Ние също — разсмя се той.
Косата на дебелия бард беше снежен хаос, а лявото му око — толкова подуто, че почти се бе затворило. Той се строполи на пода, като си мърмореше и пелтечеше нещо. Чашата му се разля. Никой не помръдна да му помогне.
— Май е попрекалил.
— Унгер — изрече тя с безизразно лице. — Добре го познавах. Дъждът продължаваше да се сипе, а танцьорите се движеха по дансинга като кукли в любителски театър.
— Идват! — извика един мъж, който не беше от Каймака. Алената му мантия плющеше. — Слизат!
Всички, които все още бяха в съзнание под купола на Купоните, извърнаха глави нагоре и в очите им закапа вода. Сребърните дирижабли ставаха все по-големи сред безоблачната зелена шир.
— Идват за нас — отбеляза Мур.
— Ще успеят!
Музиката заглъхна за миг като махало, стигнало до крайната си точка. После отново засвири.
— Лека нощ, о, дами… — свиреше оркестърът. — Лека нощ, о, дами…
— Ще оживеем!
— Да заминем за Юта — предложи й той. Очите му се бяха навлажнили. — Там няма моретресения и приливни вълни.
— Лека нощ, о, дами…
— Ще оживеем!
Тя стисна ръката му.
— Весело се носим — пееха гласовете. — Весело се носим…
— „Носим“ — рече тя.
— „Весело“ — отговори той.
— По морските вълни!
Един „каймачен“ месец след най-близкото до бедствие в Каймака документирано събитие (което ще рече в лето Господне и президент-Камбъртово 2019-о, две години след моретръса) членът на Каймака Мур и Леота (родена Лахезис) стояха пред Залата на съня на Бермудските острови. Почти се беше зазорило.
— Вярвам, че те обичам — подхвърли той.
— За късмет любовта не изисква акт на вяра — отбеляза тя и позволи той да запали пурата й. — Защото аз в нищо не вярвам…
— Преди двайсет години видях на един Купон една хубавица и танцувах с нея.
— Преди малко повече от месец — поправи го тя.
— Зачудих се дали тя не би напуснала Каймака, за да стане отново човешко същество, подвластно на всички болежки на смъртните.
— Често и сама съм се чудела — отговори тя. — В моменти на безделие. Но не, тя не би го направила. Докато не е остаряла и погрозняла, не.
— Това означава завинаги — тъжно се усмихна той.
— Ти наистина си благороден — тя издуха дима към звездите и докосна студения зид. — Някой ден, когато хората вече не я поглеждат — освен за да я сравнят с някоя пухкава рожба на далечното бъдеще — или когато световните стандарти за красота се променят, тогава тя ще се прехвърли от експресната линия на нормалната и ще остави останалия свят да се изнизва край нея.
— Която и да е гарата, тя ще е сам-самичка в непознат град — продължи Мур. — Като че ли всеки ден премоделират света. Снощи — извинявай, миналата година — срещнах един член на братството ни в колежа и той се държа с мене така, сякаш ми е баща. Всяка втора дума му беше „синко“, „момче“, „хлапе“ — а пък изобщо не си правеше майтап. Просто реагираше на това, което вижда. А след това нямах апетит. Разбираш ли накъде отиваме? — попита той тила й, щом тя се обърна и се загледа в спящите цветя в градината. — Далече-далече, ето къде! Не можем да се върнем! Докато спим, светът върви напред!
— Много ободрително, нали? — обади се тя след малко. — И стимулиращо, и благоговейно. Искам да кажа, да не си вързан. Всичко изгаря. Ние оставаме. Нито времето, нито пространството могат да ни спрат — освен ако сами не склоним. А аз не съм склонна да се привържа!
— Към нищо ли?
— Към нищо.
— Ами ако всичко е един голям майтап?
— Кое?
— Светът… Да предположим, че всички мъже, жени, деца са измрели миналата година след нахлуване на същества от Алфа Кентавър — всички освен замразения Каймак. Или пък някакъв тотален вирус…
— В Системата Кентавър няма никакви живи същества. Онзи ден го четох.
— Добре, тогава отнякъде другаде. Да предположим, че всички останки и следи от хаоса са разчистени, а после някое от съществата посочи с перка тази сграда — Мур удари по стената — и каже: „Ей! Тук вътре има живи от тия, ама замразени. Питайте някой от социолозите дали си струва да ги запазим или да отворим хладилника и да ги оставим да изгният.“ После някой от социолозите идва, оглежда ни в ледените ни ковчези и казва: „Струват колкото да си направим майтап плюс дузина странички в някое забутано списание. Така че да ги преметнем, че всичко си е точно както преди нахлуването. Според тези таблици излиза, че всички техни ходове са предварително планирани, значи не би трябвало да е много трудно. Ще напълним Купоните им с хуманоидни симулации, натъпкани със записваща апаратура, и ще класифицираме моделите им на поведение. Ще променяме обстановката, а те ще смятат, че се дължи на прогреса. По този начин ще ги наблюдаваме как действат в най-различни ситуации. После, когато приключим, винаги можем да строшим часовниците в бункерите и да ги оставим да си спят — или да отворим вратите и да ги гледаме как се разлагат.“