И те се съгласяват — завърши Мур — и ето ни на тук, последните живи хора на Земята — фръцкаме се пред машини, управлявани от някакви нечовеци, които ни наблюдават по непонятни причини.
— Тогава ще им осигурим добро шоу — отговори тя — и може би ще ни ръкопляскат, преди да се разложим.
Тя угаси пурата си и го целуна за лека нощ. И те се върнаха във фризерите си.
Изминаха близо три месеца, преди Мур да усети, че има нужда да си почине от постоянните Купони. Беше започнало да го хваща страх. С Леота прекарваха заедно цели нефункционални декади от времето й по почивки и напоследък тя беше започнала да се цупи — очевидно съжаляваше, че е загубила толкова време по него. И той реши да види нещо истинско — да се разходи в 2078-ата година. В края на краищата беше прехвърлил стотака.
„Кралицата ще живее вечно“ — пишеше на избелялата изрезка, закачена в главния коридор на Залата на съня. Под заглавието имаше стара/скорошна статия за победата й над последния проблем на множествената склероза и за медицинските разходи на една от най-известните й жертви. Не беше виждал доайената от интервюто насам. А и изобщо не му пукаше дали някога ще я види отново.
Облече костюм, измъкнат от чекмеджето с ежедневните дрехи, и тръгна през градината към летището. Наоколо нямаше никакви хора.
Всъщност не знаеше къде точно иска да отиде, докато не застана пред билетното гише и гласът от високоговорителя не го попита:
— Крайна точка на пътуването, моля?
— Ъъ… Оаху, лабораториите на „Аква“, ако имат собствен аеродрум.
— Да, имат. Но ще трябва да е частен чартър, защото последните деветдесет километра…
— Дайте ми частен чартър до там — и в двете посоки.
— Картата, моля.
Той я пъхна в процепа.
След пет секунди картата изскочи обратно в шепата му. Пусна я в джоба си.
— Кога ще пристигна? — попита той.
— В деветстотин трийсет и два часа, ако тръгнете със стрела девет след шест минути. Багаж?
— Не.
— В такъв случай вашата стрела ви чака на поле А–11.
Мур прекоси полето до пистата за вертикално излитане и до стрелата с изписан на нея номер девет. Тя летеше на автопилот. Маршрутът на полета, тъй като това беше специален чартър, се изписа в касата милисекунди след като Мур бе споменал докъде иска да лети. После вълново бе прехвърлен на празна лента вътре в стрела номер девет; самоконтролиращият се мозък позволяваше на стрелата да променя курса си при непредвидени обстоятелства и после пак да го поправя и да кацне точно по план там, където се предвиждаше да кацне.
Мур се изкачи по рампата, спря и пъхна картата си в процепа до люка. Люкът се отвори; той прибра картата и влезе. Избра си седалка до илюминатор и закопча предпазния колан. Люкът се затвори.
След няколко минути закопчалката щракна и коланът изчезна в облегалките на креслото. Стрелата летеше плавно.
— Искате ли да намаля светлините? Или бихте предпочели да са по-ярки? — попита някакъв глас отстрани.
— Така са си много добре — отговори той на невидимия.
— Бихте ли желали да хапнете нещо? Или да пийнете?
— Бих искал едно мартини.
Чу се звук от приплъзване, нещо изщрака приглушено. В стената до него се отвори малка ниша. Мартинито му беше вътре.
Взе го и отпи.
Зад илюминатора в задната част на стрелата, над страничните пластини, се издигна бледосин ореол.
— Бихте ли искали още нещо? — Пауза. — Да ви прочета статия на тема по ваш избор? — Пауза. — Или белетристика? — Пауза. — Поезия? — Пауза. — Бихте ли желали да разгледате каталога? — Пауза. — Или предпочитате музика?
— Поезия? — обади се Мур.
— Да, разполагам с много…
— Знам един поет — сети се той. — Имате ли нещо от поезията на Уейн Унгер?
Последва кратък механичен размисъл, а после гласът се обади:
— Уейн Унгер. Да. Разполагаме с „Нежеланият рай“, „Стоманени гъби“ и „Резец в небето“.
— Кое е най-скорошното му произведение?
— „Резец в небето“.
— Прочетете ми го.
Гласът отначало му изреди цялото издателско каре и го информира за авторските права. Когато Мур започна да протестира, той отговори, че така било по закон, и цитира някакъв прецедент. Мур си поиска още едно мартини и зачака.