Сърцето на гробищата [bg]

Най-накрая гласът каза:

— „Зимният ни път, пресичащ вечерта, а край него — горящи храсти.“

— Ъ?

— Това е заглавието на първото стихотворение.

— Хубаво, давай, чети!

„(Там, дето побелява само вечната зеленина…)

Зимноснежинкова пепел се издига
във кули вихрени.
Силуети разкриват очертания
и мрак — като отсъстващи лица —
се излива от отворения дом;
промъква се през повалени борове,
залива и прекършения клен.

Може би това е същността ефирна,
събраната от спящите насън,
просмукала пътеката
в обилие, родено от порой,
или великият Антиживот
се учи да рисува с отмъщение,
да пусне ледена висулка в окото на гаргойла.

Но ако си говорим честно,
то никой никога не би могъл
да се изправи срещу себе си in toto.
Аз виждам — рухват небесата Ви,
изчезнали отдавна богове
като в изпълнен с пушек сън
за древни статуи — и те догарят
беззвучно до основи.

(… и нивга — вечнобялата зеленина.)“

Последва десетсекундна пауза, а после гласът отново се обади:

— Следващото стихотворение е озаглавено…

— Чакай малко — прекъсна го Мур. — Това, първото… Програмиран ли си да го обясниш?

— Съжалявам, не. За това е нужно по-сложно устройство.

— Я повтори кога е издадена книгата.

— През 2016 година в Северноамериканския съюз…

— И това е последното му произведение?

— Да, той е член на Каймака на Купоните и обикновено между две негови книги минават няколко десетилетия.

— Продължавай.

Машината продължи да чете. Мур не разбираше много-много от поезия, но го порази постоянното споменаване на лед и студ, на сняг и сън.

— Спри — нареди той на машината. — Имаш ли нещо от него от времето, преди да влезе в Каймака?

— „Нежеланият рай“ е излязла през 1981 година, две години след като е станал член. Според предговора обаче повечето стихотворения са писани преди това.

— Прочети ми я.

Слушаше внимателно. Имаше много малко лед, сняг и сън. При това дребно откритие сви рамене. Облегалката мигом се нагоди към движението.

Почти не познаваше Унгер. Не харесваше поезията му. Всъщност изобщо не харесваше никаква поезия.

Четецът отново започна.

— „В къщата с кучетата“ — обяви той.

Сърцето — гробище на крига,
далече от окото на ловеца скрит —
там любовта окичена със смърт е
и кучетата изпълзяват вътре да умрат…

Мур се усмихна, докато четецът продължаваше с другите строфи. Тъй като се бе сетил за какво става въпрос, това стихотворение му хареса малко повече.

— Стига — нареди той на машината.

Поръча си лек обяд и се замисли за Унгер. Беше говорил с него само веднъж. Кога ли?

През 2017 година…? Да, на стогодишнината от освобождението на работниците в двореца „Ленин“.

Реки от водка…

Фонтани от сок — прерязани нечовешки артерии — шуртяха като яркоцветни чадъри — пурпурни, лимонени, зелени, оранжеви. Скъпоценни камъни, с които можеше да се откупи емир, блестяха над много сърца. Техният домакин, премиерът Корлов, приличаше на щастлив леден гигант зад екрана си.

… Бяха в павилиона за танци от полароиден кристал, а светът отвън ту светваше, ту изгасваше, ту светваше, ту изгасваше — като реклама, бе забелязал Унгер, облегнал и двата си лакътя на бара, подпрял крак на неизменната релса.

Щом Мур се приближи, той завъртя глава. Бухал албинос със замъглени очи.

— Албион Мур, ако не греша — протегна той ръка. — Quo vadis, дамусеневиди?

— Гроздов сок и уодка — поръча Мур на излишния човек до машината за коктейли. Униформеният натисна две копчета и му подаде чашата през половината метър заскрежен махагон. Мур я вдигна леко за наздравица срещу Унгер. — Честита ти стогодишнина от освобождението на работниците.

— За освобождение ще пия — поетът се наведе и сам набра нещо.

Човекът с униформата силно изсумтя.

Пиха.

— Те ни обвиняват — Унгер описа с широк жест околния свят, — че нито знаем каквото и да било за нещата и хората извън Каймака, нито ни е грижа.

— Е, това си е вярно, нали?

— О, да, но може да го разширим и още. И със собственото си обкръжение сме така. Кажи си честно: с колко хора от Каймака си се запознал?

— Малко са.

— Не съм те питал колко имена знаеш.

— Е, ами аз през цялото време си говоря с тях. Нашата среда е подходяща за много движение и разговори — имаме цялото време на света. Ти колко приятели имаш?

— Току-що допих един — изсумтя поетът и се наведе напред. — Сега ще си забъркам още един.