На Мур не му се искаше нито да го депресират, нито да си правят майтап с него, а не беше сигурен към коя категория спада. Живееше като в сапунен мехур от злополучния Купон в чест на Дейви Джоунс насам и не желаеше никой да го ръчка и боде с разни остри неща.
— Значи си саможив. Е, ако не ти харесва в Каймака, напусни го.
— Не си истински таварищ! — размаха пръст Унгер. — Беше време, когато човек е можел да си излее мъките пред бармана и приятелчетата от бара. Ти обаче не ги помниш — това време си отиде, когато въведоха никелираните автоматизирани барове. Майната им и на екзотичните им очи, и на научно забърканите коктейли!
Изведнъж извика три питиета едно след друго и ги подбутна по тъмната лъскава повърхност.
— Опитай! Пийни от всяко! — окуражи той Мур. — Без меню не можеш да кажеш кое какво е, нали?
— Така обаче е по-сигурно.
— По-сигурно? Да бе, как не! Сигурно е, че водят до невротизъм. Едно време човек можеше да си вземе бира и да я глътне на мира. Обаче всичко това изчезна, когато инсталираха зависимите смесители. А сега се присъединяваме към някакъв клуб за дрънканици, променен до лудост и неестествен до ужас! Ех, де „Русалката“ да беше такава кръчма! — оплака се той с трескав фалцет. — Или „Кървавият лъв на Степни“. Ама какви кукундели са били приятелчетата на Марлоу!
Прегърби рамене.
— Да? Пиенето не е като едно време…
Международният език на оригването му накара обслужващия смесителя мъж да извърне лице, но преди да успее, болезнената му гримаса го издаде.
— Та повтарям въпроса си — Мур се стараеше да поддържа разговора. — Щом се чувстваш нещастен, защо си тук? Можеш сам да отвориш истински бар — ако това искаш. Сигурно ще има успех, като се замисля — живи хора да сервират напитките и изобщо…
— Давай! Говори ми, говори! — Унгер се втренчи в нищото. — „Но може би някой ден ще направя точно това“ — замисли се той и след това каза: — Ще отворя истински бар…
После Мур му обърна гръб, за да гледа как Леота танцува с Корлов. Беше щастлив.
— Хората влизат в Каймака по най-различни причини — мърмореше Унгер, — но главната е ексхибиционизмът, а може би зад кулисите се промъква и гъделичкащият дух на безсмъртието. С течение на времето е все по-трудно и по-трудно да привлечеш нечие внимание към себе си. А в науката е почти невъзможно. През XX век все още имаше велики имена; сега има велики изследователски екипи. Изкуствата дотолкова се демократизираха, че престанаха да съществуват — а къде изчезна цялата онази публика? Не ти говоря за зрители. Значи имаме Каймака — продължи той. — Вземи например нашата Спяща красавица, дето танцува с Корлов…
— А?
— Извинявай, не исках така рязко да те събуждам. Точно казвах, че за да привлече нечие внимание днес, госпожица Мейсън не трябва да става стриптизьорка, а просто да влезе в Каймака. По-добре е дори и от тривизионна звезда, пък и изисква по-малко работа…
— Стриптизьорка?
— Народна танцьорка, която се съблича под музикален съпровод.
— Да, спомням си, чувал съм за тях.
— Но и тях ги няма вече — въздъхна Унгер. — И макар че не мога да кажа нищо лошо за днешните навици на събличане и обличане, на мене все ми се струва, че със стария свят умря и нещо лъчезарно и крехко.
— Тя е лъчезарна, нали?
— Определено.
После се бяха поразходили навън, в студената московска нощ. Всъщност на Мур не му се излизаше, но вече беше пил доста и лесно се остави да го убедят. Освен това не искаше залитащият бърборко до него да падне в някой изкоп; да се загуби нейде из улиците и да си пропусне полета или да се върне с телесна повреда. Така че обикаляха по ярко осветени булеварди и по тъмни улички, докато най-накрая излязоха на площада. Спряха пред голям, разнебитен паметник. Поетът откърши клонче от един храст и го сви на венец. После го подхвърли към стената.
— Горкичкият — измънка той.
— Кой?
— Онзи вътре.
— Кой е той?
Унгер го погледна под око.
— Ама ти наистина ли не знаеш?
— Признавам, в образованието си имам известни пропуски, ако това се опитваш да ми кажеш. Постоянно се стремя да ги запълня, но винаги съм бил слаб по история. Специализирах се още в ранна възраст.
Унгер махна с палец към паметника.
— Благородният Макбет почива тук — рече той. — Кралят на древността, убил предшественика си Дънкан по най-подъл начин. И още сума ти хора. Когато седнал на трона обаче, обещал на поданиците си, че ще е добър. Славянската душа е странно нещо. Помнят го най-вече с многобройните му изящни речи, преведени от човек на име Пастернак. Вече никой не ги чете.
Унгер въздъхна и седна на едно стъпало. Мур приседна до него. Беше му твърде студено, за да се засегне от наглите подигравки на пияния поет.
— Едно време хората са водили войни — обади се Унгер.
— Знам — отговори Мур. Пръстите му замръзваха. — Някога Наполеон е изгорил част от този град.
Унгер килна шапката си.
Мур огледа хоризонта. Площадът беше заобиколен от объркващо разнообразни постройки: тук — светло и функционално, прилично на стълба здание с канцеларии се извисяваше нагоре и гледаше в далечината така, както го могат малко от най-новите наблюдателни постове, замислени като такива; там — онова, което през деня беше аквариумният офис на някаква агенция, сега беше черно огледало — място, където пред зяпача демонстрираха вдъхващата доверие сръчност на обучените служители; а точно отсреща — сенките съвсем бяха възстановили чистата му младост — зад издигащите се във въздуха превозни средства стърчеше луковицата на изоставен купол. Дори и сега сред звездните огньове се забелязваха ракети. Мур духна на пръстите си и набута ръце в джобове.
— Да, народите са воювали — разправяше Унгер. — Гърмяла е артилерията Ляла се е кръв. Умирали са хора. Но сме преживели и това, дума по дума сме прекосили тресящия се Шинват. И един ден край. Мир. Така беше дълго време, преди някой да забележи. И още не знам как го забелязахме. Постоянно отлагане и къса памет, предполагам, тъй като човек е зает по двайсет и четири часа в денонощието с какви ли не други неща. Сега вече няма за какво да се бием и всеки се хвали с плодовете на мира — защото всеки си ги има, цял килер. Те друго не искат. Нищо повече. Обаче това което пълни килера — заразмишлява той, — и съзнанието — как процъфтяват! Всеки месец версията е по-добра от предишната по някакъв свръхизтънчен начин. Като че ли са абсорбирали мислите, с които са пропити…
— Всички можем да се върнем в горите — обади се Мур. Щеше му се да бе имал време да пъхне в джоба си кристал-батерия и термостат за костюма.
— Много неща можем да направим и ще ги направим най-накрая, така предполагам. И все пак, както казваш, май най-накрая ще стигнем точно до горите.
— В такъв случай хайде да се връщаме в двореца, докато още има време. Замръзнах.
— Защо не?
Изправиха се и тръгнаха обратно.
— Но защо все пак си влязъл в Каймака? За да можеш да недоволстваш векове наред?
— Не, синко — тупна го поетът по рамото. — Аз съм публика, която си търси представление.
Цял час Мур си гря костите, докато ги сгрее.