Унгер въздъхна и седна на едно стъпало. Мур приседна до него. Беше му твърде студено, за да се засегне от наглите подигравки на пияния поет.
— Едно време хората са водили войни — обади се Унгер.
— Знам — отговори Мур. Пръстите му замръзваха. — Някога Наполеон е изгорил част от този град.
Унгер килна шапката си.
Мур огледа хоризонта. Площадът беше заобиколен от объркващо разнообразни постройки: тук — светло и функционално, прилично на стълба здание с канцеларии се извисяваше нагоре и гледаше в далечината така, както го могат малко от най-новите наблюдателни постове, замислени като такива; там — онова, което през деня беше аквариумният офис на някаква агенция, сега беше черно огледало — място, където пред зяпача демонстрираха вдъхващата доверие сръчност на обучените служители; а точно отсреща — сенките съвсем бяха възстановили чистата му младост — зад издигащите се във въздуха превозни средства стърчеше луковицата на изоставен купол. Дори и сега сред звездните огньове се забелязваха ракети. Мур духна на пръстите си и набута ръце в джобове.
— Да, народите са воювали — разправяше Унгер. — Гърмяла е артилерията Ляла се е кръв. Умирали са хора. Но сме преживели и това, дума по дума сме прекосили тресящия се Шинват. И един ден край. Мир. Така беше дълго време, преди някой да забележи. И още не знам как го забелязахме. Постоянно отлагане и къса памет, предполагам, тъй като човек е зает по двайсет и четири часа в денонощието с какви ли не други неща. Сега вече няма за какво да се бием и всеки се хвали с плодовете на мира — защото всеки си ги има, цял килер. Те друго не искат. Нищо повече. Обаче това което пълни килера — заразмишлява той, — и съзнанието — как процъфтяват! Всеки месец версията е по-добра от предишната по някакъв свръхизтънчен начин. Като че ли са абсорбирали мислите, с които са пропити…
— Всички можем да се върнем в горите — обади се Мур. Щеше му се да бе имал време да пъхне в джоба си кристал-батерия и термостат за костюма.
— Много неща можем да направим и ще ги направим най-накрая, така предполагам. И все пак, както казваш, май най-накрая ще стигнем точно до горите.
— В такъв случай хайде да се връщаме в двореца, докато още има време. Замръзнах.
— Защо не?
Изправиха се и тръгнаха обратно.
— Но защо все пак си влязъл в Каймака? За да можеш да недоволстваш векове наред?
— Не, синко — тупна го поетът по рамото. — Аз съм публика, която си търси представление.
Цял час Мур си гря костите, докато ги сгрее.
— Хъм, хъм — обади се гласът. — Готвим се за кацане в лабораториите на „Аква“, Оаху.
Коланът се промъкна в скута на Мур. Закопча го здраво. Изведнъж някакво чувство го накара да помоли:
— Я пак ми прочети последното стихотворение от „Длетото“.
— „Бъдеще, не бъди нетърпеливо“ — прочете гласът.
Сети се как Леота му бе описала Луната и през четирийсет и четирите секунди, докато трая приземяването. Мразеше Унгер. Не беше сигурен защо.
Изправи се до стрела девет. Към него се приближи дребничък човек, усмихнат до уши и с ярки тропически дрехи. Той автоматично му подаде ръка.
— Много сме доволни — говореше човекът на име Тенг — и се радваме, че едва ли ще познаете много неща тук. Умуваме какво да ви покажем още откакто ни се обадиха от Бермудите. — Мур се престори, че знае за обаждането. — Не са много хората, които си спомнят работодателите си от толкова отдавна като вас — бърбореше Тенг.
Мур се усмихна и нагоди крачката си към неговата, докато вървяха към Преработвателния комплекс.
— Да, бях любопитен — съгласи се той — да видя как изглежда всичко сега. Старият ми офис, лабораторията…
— Вече ги няма, разбира се.
— … първият ни камерен тандем с ония големи помпи пръскалки…
— Естествено, заменен е с нов.
— Естествено. И големите стари помпи…
— Нови и лъскави.
Настроението на Мур се разведри. Слънцето, което не беше виждал от няколко дена/години, топлеше приятно гърба му, но климатикът беше още по-приятен, когато влязоха в първата сграда. Имаше някаква красота в чистата функционална компактност на всичко наоколо — нещо, което Унгер сигурно щеше да нарече с друго име, осъзна той, но за Мур това беше красота. Той прокарваше длан по устройствата, които нямаше време да огледа внимателно. Потупваше тръбите и надничаше в пещите, където се произвеждаше страничният продукт-керамиката; кимаше одобрително и спираше пак да разпали лулата си, колчем човекът до него го питаше за мнението му за нещо — технически твърде далечно за него, за да има мнение.