Прекосяваха пътеки, вървяха през приличната на храм вътрешност на затворени резервоари, обикаляха алеи, покрай които мълчаливите мигащи табла сочеха, че някъде се извършват невидими операции. От време на време виждаха по някой работник, седнал пред заспало алармено табло, който си гледаше някакво предаване или си четеше нещо на портативния тривизор. Мур се ръкуваше и забравяше имената.
Директорът по преработката Тенг не можеше да се сдържи — отчасти се чувстваше хипнотизиран и от младоликия вид на Мур, и заради това, че знаеше, че някъде в миналото той беше разработил ключов процес (както и от очевидния факт, че разбира сегашните операции) — и вярваше, че той е инженер от сой и е наясно със съвременните постижения. Всъщност предсказанието на Мери Мълън, че професията му един ден ще излезе извън обхвата на разбирането му, още не се беше сбъднало, но той виждаше, че нещата вървят натам. И точно както подобава, забеляза снимката си да събира прах в някаква малка заличка сред другите мъртви или пенсионирани предшественици на Тенг. Щом го усети, Мур попита:
— Смятате ли, да кажем, че бих могъл отново да се върна на работа?
Човекът рязко врътна глава. Лицето на Мур си остана безизразно.
— Ами… предполагам, че… нещо може да се уреди… — заекна той с немощен глас, а Мур пусна широка усмивка и отново поведе небрежен разговор. По някакъв начин му беше забавно, че е предизвикал онзи внезапен, странен поглед на проумяване на отегчената физиономия на мъжа — тогава той всъщност за първи път видя Мур. И му стана страшничко…
— И все пак, като гледам целия този процес, се въодушевявам — заяви Мур. — На човек направо да му се приисква да се върне на работа. Радвам се, че не ми се налага, разбира се. Но има и малко носталгия в това да се върнеш след толкова години и да видиш как се е разраснало всичко — навремето това начинание си беше истинска дреболия, а сега тук има повече сгради, отколкото бих могъл да обиколя за седмица, и всичките — натъпкани с нови машини, които работят ли, работят. Гладко. Ефикасно. Харесва ми. Предполагам, че на вас ви харесва да работите тук?
— Да — въздъхна Тенг, — доколкото на човек може да му харесва да работи. Да ви питам — имате ли намерение да преспите тук? Работниците всяка седмица могат да нощуват тук и вие ще сте добре дошъл — погледна подобния на вафла часовник на китката си. — Всъщност вече е започнало — добави той.
— Благодаря — отговори Мур, — обаче имам среща и трябва да вървя. Просто исках да си затвърдя вярата в прогреса. Благодаря ви за обиколката и за това, че ми отделихте време.
— Няма нищо — Тенг го поведе към пищната зала за почивка. — Вие не възнамерявате да се стрелнете веднага обратно, нали? Та докато похапваме тук, се чудя дали не мога да ви поразпитам за Каймака? По-специално за това, какви са изискванията за влизане…
По обратния път около света към Бермудите, като радостно се напиваше в търбуха на стрела девет в лето Божие 2078-о, Мур реши, че Времето се е оправило.
— Значи го искаш? — попита Мери Мод, докато внимателно се измъкваше от пещерите на шала си.
— Да.
— Защо?
— Защото не разрушавам онова, което ми принадлежи. И без това притежавам толкова малко.
Доайената леко изсумтя — вероятно защото се беше развеселила. Потупа любимото си куче, сякаш искаше то да й отговори.
— Макар да плува над море бездънно към бляскавия Ориент — занарежда тя, — корабът пак ще се опита да пусне котва. Не знам защо. Ти можеш ли да ми кажеш? Дали е просто небрежност от страна на капитана? Или на втория помощник?
Кучето не отговори. Нито пък някой друг или нещо друго.
— Или пък е желанието на размирника да обърне кораба и да заплува обратно? — попита тя. — Да се върне у дома?
Последва кратка тишина. И най-сетне:
— Аз живея в последователност от домове. Те се наричат часове. И всеки е прекрасен.
— Но недостатъчно прекрасен и няма как да се върнеш в никой от тях, нали? Позволи ми да предвидя какви ще са следващите ти думи: „Нямам намерение да се омъжвам. Нямам намерение да напусна Каймака. Ще родя детето си…“ Между другото, момче ли е или момиче?
— Момиче.
— „Ще родя дъщеря си. Ще я настаня в чудесна къща, ще й уредя бляскаво бъдеще и ще се върна за Пролетния фестивал.“ — Тя потърка гледжосаното куче, сякаш беше кристална топка, и се престори, че се взира в зеленикавата му непрозрачност. — Не съм ли същинска циганка? — попита.
— Да, наистина.
— И мислиш, че ще стане?
— Не виждам защо не.