— Тази вечер сме старомодни чудаци — рече Мур.
— Ние танцуваме в Раклата на Дейви Джоунс — отговори Леота, — докато те се гърчат и повръщат на пода.
— Това не е същият Каймак — каза той. — Всъщност не е. Колко нови лица преброи? Колко от старите са изчезнали? Трудно е да се каже. Къде ли отиват старците на Каймака?
— В слонското гробище — предположи тя. — Кой знае?
Мур изрецитира:
— От Унгер е, нали? — попита тя.
— Точно така, случайно си го спомних.
— Ще ми се да не си го беше спомнил. Не го обичам.
— Извинявай.
— Къде ли е Унгер? — попита тя, щом мракът се разсея и хората започнаха да се изправят.
— Сигурно до купата с пунш… Или под масата.
— Не и толкова рано вечерта — искам да кажа, под масата.
Мур се размърда.
— А ние какво правим тук? — настояваше той. — Защо трябваше да идваме на този Купон?
— Защото е сезонът на милосърдието.
— И на вярата и на надеждата също — ухили се той. — Искаш да си поревеш, така ли? Е, и аз ще си порева с тебе. Всъщност това си е едно удоволствие.
Той вдигна ръката й към устните си.
— Престани!
— Добре.
Целуна я по устата. Разнесе се смях. Тя се изчерви, но не стана.
— Ако не искаш да ме правиш… да ни правиш на глупаци — каза той, — ще я карам докрай. Кажи ми защо трябваше да идваме на този Купон и да обявяваме на всички, че напускаме Каймака? Можехме просто да се изпарим от Купоните, да спим до пролетта и срокът ни да изтече.
— Не. Аз съм жена и не можах да устоя на възможността да се появя на още един Купон — последния за годината, съвсем последния, — да показвам подарения от тебе пръстен и да знам, че дълбоко в душата си всички други ни завиждат. Наистина — ако не за друго, то поне заради куража… а може би и заради щастието ни…
— Добре — съгласи се той. — Ще пия за това… или поне за тебе — вдигна чаша и я пресуши. Нямаше камина, в която да я метне, и макар да обожаваше този жест, той я остави обратно на масата.
— Ще танцуваме ли? Чувам музиката.
— Още не. Нека просто поседим тук и пийнем.
— Добре.
Когато всички часовници в Лондон посочиха единайсет, Леота поиска да разбере къде е Унгер.
— Тръгна си — осведоми я едно стройно момиче с пурпурна коса. — Веднага след вечеря. Може би лошо храносмилане — сви рамене тя — или пък е тръгнал да търси глобуса.
Тя се намръщи и си взе ново питие.
После танцуваха. Мур всъщност не виждаше залата, из която кръжаха, нито пък другите танцуващи. Те бяха безлични герои от книга, която вече беше затворил. Само танцът беше истински — и жената, с която танцуваше.
Триенето на Времето — реши той — и вдигането на погледа. Имам онова, което исках, а искам още… Ще го преодолея.
Това беше огромна зала с огледала. Пълна със стотици Алвин-Муровци и Леоти (родени Мейсън), които танцуваха. Танцуваха на всичките си Купони за последните седемдесет и няколко години — от Тибетската скиорска хижа до Раклата на Дейви Джоунс, от Новата година в орбита до плаващия дворец Канаяша, от Вси светии в пещерите на Карлсбад до Майския празник в Делфи — бяха танцували къде ли не, а тази вечер беше последният Купон, лека нощ, о, дами…
Тя се беше облегнала на него и не казваше нищо, а дъхът й пареше врата му.
— Лека нощ, лека нощ, лека нощ — чу се той да повтаря и си тръгнаха, щом камбаните звъннаха в полунощ — рано-рано; и беше Коледа, когато влязоха в хопера и съобщиха на шофьора, че ще се прибират рано.
Прелетяха над един стратокрайцер, кацнаха до стрелата, с която бяха дошли, прекосиха пухкавото руно, покриващо земята, и влязоха в по-малката ракета.
— Искате ли да намаля светлините? Или предпочитате да са по-ярки? — обади се глас до тях, след като Лондон, часовниците му и Мостът му рухнаха.
— Намали ги.
— Искате ли нещо за хапване? Или за пийване?
— Не.
— Не.
— Да ви прочета ли статия на тема по ваш избор? — Пауза. — Или белетристика. — Пауза. — Или поезия? — Пауза. — Искате ли да разгледате каталога? — Пауза. — Или може би предпочитате музика?
— Музика — отговори тя. — Тихо. Не такава, каквато слушате вие.
След около десет минути полудрямка Мур чу гласа: