— Изключи го — обади се Мур. — Не сме искали да четеш.
— Аз не чета — обади се гласът. — Композирам.
— Кой…?
Мур се събуди и се обърна към седалката, която веднага се нагоди към движението. Над облегалката на една двойна седалка в дъното стърчаха чифт крака.
— Унгер?
— Не, Дядо Мраз. Хо! Хо!
— Какво правиш тук толкова рано?
— Току-що сам си отговори на въпроса, нали?
Мур изсумтя и отново се облегна назад. До него Леота деликатно похъркваше, а седалката й се беше превърнала в кушетка.
Затвори очи, но сега, като знаеше, че не са сами, предишният спокоен унес му убягваше. Чу въздишка, после — тътрещи се стъпки. Не отвори очи — надяваше се Унгер да го подмине и да отиде да спи. Не го подмина.
Гласът му рязко отекна — величествено-ужасен баритон. Той пееше:
Мур замахна с ръка към корема на поета. Мишената беше обширна, а той — твърде бавен. Унгер блокира удара му, дръпна се назад и се разсмя.
Леота трепна и се събуди.
— Какво правиш тук?
— Композирам — отговори той. — Сам.
— Честита Коледа — добави след малко.
— Върви по дяволите! — обади се Мур.
— Честитя ви скорошния брак, господин Мур.
— Благодаря.
— Защо не бях поканен?
— Церемонията беше много скромна.
Той се обърна.
— Вярно ли е, Леота? Да не поканите стар боен другар като мене само защото не било достатъчно лъскаво за изтънчения ми вкус?
Тя кимна — вече се беше събудила напълно. Той се плесна по челото.
— О, ранен съм!
— Защо не се върнеш там, откъдето дойде? — попита Мур. — Кръчмата черпи!
— Не мога да присъствам на среднощна литургия употребил.
Пръстите на Мур отново се свиха в юмруци.
— На заупокойна литургия не е задължително да коленичиш.
— Май намеквате, че искате да останете сами. Разбирам ви.
Той се оттегли в дъното на стрелата. След малко захърка.
— Надявам се никога вече да не го видим — обади се тя.
— Защо? Безобиден пияница.
— Не, не е безобиден пияница. Той ни мрази — защото ние сме щастливи, а той не е…
— Според мене той е най-щастлив, когато е нещастен — усмихна се Мур — и когато спаднат температурите. Мисля, че на него фризерът му харесва, защото да спиш в него е като малка смърт. Веднъж ми каза: „Всеки човек от Каймака умира много пъти. И точно това ми харесва тук.“ Та казваш, ако поспим още, това няма да навреди… — изведнъж смени той темата.
— Не, няма никакъв риск.
Под тях Времето тичаше обратно в студа. Коледата беше изтикана в коридора и после през прага на входната врата на света им — света на Алвин, на Леота и на Унгер — и застана разтреперана пред вратата на собствената си Бъдни вечер на Бермудските острови.
Вътре в стрелата Мур се върна назад във времето и си спомни онова новогодишно парти преди много-много години, спомни си тогавашните си желания и се замисли как се сбъдват сега; припомни си всички Купони оттогава насам и се замисли колко ще му липсват онези оттук нататък; спомни си своята работа по времето преди Времето — преди няколко месеца — и се замисли, че вече не може да я върши както трябва и че Времето наистина се е объркало и той не може да го оправи; спомни си стария си апартамент, в който никога повече не се върна, старите си приятели, включително и Диан Деметриос, сега или мъртва, или вече изкуфяла, и се замисли, че отвъд Каймака, в който живееше, не познаваше никого освен може би момичето до себе си. Само Уейн Унгер беше без възраст, защото бе наемник на Вечността. След месец — два Унгер можеше да отвори бар, да си създаде собствен кръг от отхвърлени и да си спретне частен Ренесанс — ако изобщо някога се решеше да напусне.
Изведнъж Мур се почувства страшно вкиснат и уморен, поръча шепнешком на призрачния им прислужник едно мартини и се пресегна през дремещата си съпруга да го извади от нишата. Седеше, отпиваше и се чудеше какъв ли е светът там, долу.
Трябваше да върви в крак с живота, реши той. Не знаеше нищо за съвременната политика, право или изкуство; стандартите му бяха тези, до които допускаха Каймака, и засягаха предимно цветове, движение, веселие и остроумия; що се отнася до науката, там се беше върнал в детството. Знаеше, че е богат, но Каймакът управляваше всичките му финанси. Той имаше само карта за всичко, с която можеше да си купи каквото и да било — стока или услуга — където и да било по света. Периодично преглеждаше досието си и виждаше балансови документи, които свидетелстваха, че никога не трябва да се притеснява, че парите няма да му стигнат. Но не се чувстваше нито достатъчно уверен, нито достатъчно компетентен, когато трябваше да се срещне с хората, живеещи в света отвън. Може би щеше да им изглежда скучен, старомоден и „чудак“, както се бе почувствал тази вечер, когато блясъкът на Каймака вече не скриваше човешкото в него.