Пожела на момента да я наругае и да се махне, но още повече искаше да остане с нея. Беше на двайсет и седем години — възраст, която, първо, не одобряваше, — и бе прекарал цялата 1999 година в копнеж по нея.
Преди две години бе решил да се влюби и да се ожени, защото вече можеше най-сетне да си го позволи, без да променя начина си на живот. Липсваше му жена, която да съчетава качествата на Афродита и на дигитален компютър, и бе прекарал цяла година в сафари по дирята на онази, писана му от звездите.
Поканата за орбиталното новогодишното тържество на „Бледсоус“, което бе погнало старата година около света, бе я гонило по международната линия за запознанства и я бе прогонило от цялата земя там, където отиват старите години (където и да беше това място), му бе струвала месечната заплата, но там за първи път съзря Леота Матилда Мейсън, красавицата на Спящите. Съвсем забрави за дигиталните компютри и начаса и на място реши да се влюби в нея. В много отношения беше старомоден.
Бе говорил с нея точно деветдесет и седем секунди, първите двайсет от които бяха като арктически лед. Ала осъзна, че тя съществува, за да бъде обожавана, и настоя да я обожава. Най-накрая тя се съгласи да я видят да танцува с него на Купона на хилядолетието в Стокхолм.
Бе прекарал цяла година в предчувствие как ще я съблазни да се върне към един по-разумен и по-човешки начин на живот. А сега в най-прекрасния град на света тя току-що му бе съобщила, че й било писнало и ще се оттегли до деня на свети Базил. И точно тогава първобитният Мур разбра онова, което цивилизованият Мур трябваше да е разбрал от самото начало: следващия път, когато я видеше, тя щеше да се е състарила приблизително с два дена, а той щеше да е на двайсет и девет. За Каймака на обществото времето спира, а цената на смъртното съществуване е възрастта. Парите можеха дай купят най-желаната от всички нарцистични прищевки: ледения бункер.
Затова шансът му да поговори с нея беше по-малък от този на стокхолмска снежинка да падне в Конго — нямаше да си кажат нищо повече от няколко несвързани изречения, да не говорим пък да я убеди да напусне Клуба на фризерите. (Пък и точно в този миг Сетмановият лауреат Уейн Унгер се приближаваше към него с физиономия на професионален играч на голф, готвещ се да даде пореден урок.)
— Здравей, Леота. Извинете, господин Ъ-ъ…
Първобитният Мур се озъби и го перна с бухалката; цивилизованият пусна една от най-недостижимите жени в света да отиде при един от боговете на Каймака.
Тя се усмихваше. Той се усмихваше. А след миг изчезнаха.
Чак когато стигна до другия край на света, в Сан Франциско, и седна в бара на стратокрайцера в лето Божие 2000-но, — което ще рече: две-нула-нула-нула — Мур усети, че Времето се е объркало.
Чак след два дена реши какво ще направи. Запита се (от раковиновидния балкон на апартамента си в Стоте кули на комплекса „Хилтън — Фриско“):
— За това момиче ли искам да се оженя?
И си отговори (като местеше поглед от едва видимия под краката му трафик към Залива и обратно):
— Да.
— Защо? — поиска да знае той.
— Защото е красива — отговори си — и бъдещето ще е прекрасно. Искам тя да бъде моята красива съпруга в прекрасното бъдеще.
И реши да стане част от Каймака.
Съзнаваше, че онова, което смята да направи, никак няма да е лесно. Първо, трябваха му пари, много пари — цели зелени хектари с ликовете на президентите, пръснати както трябва и където трябва. Следващото изискване беше да се отличи и да го признаят. За нещастие светът беше пълен с електроинженери, които бутаха двайсетчасовите си седмици и се бъзикаха с дребни проектчета: кадърни, способни, дори вдъхновени и все пак дълбоко неизвестни и непознати. И той разбра, че ще му бъде трудно.
Потъна в изследователска работа, като прояви уникална воля: прекарваше по четирийсет — шейсет — осемдесет часа на седмица в четене, проектиране, изучаване на разни дисциплини, които не бе и подозирал, че някога ще са му нужни, чрез задочни курсове. Отказа се от всякаква почивка.
През май, когато получи поканата, се втренчи в гравирания (а не факскопиран) пергамент (а не набързо надраскан лист) със замъглени очи. Вече имаше девет признати патента и очакваше да му признаят още три. Един беше продал, а в момента водеше преговори с мините „Аква“ за водопречиствателен процес, с който знаеше, че ще се справи. Щеше да спечели и пари, реши той, стига да издържи на темпото.
Можеше даже да стане известен. Това сега зависеше най-вече от пречиствателния процес и от онова, което щеше да направи с парите. Леота (родена Лорелай) се промъкваше зад страниците, които бе изпълнил с формули; със скиците си рисуваше кубистичния й, излязъл сякаш изпод четката на Брак образ; тя гореше, докато той спеше, той гореше, докато спеше тя.