Унгер хъркаше, Леота дишаше дълбоко, а светът се въртеше. Когато пристигнаха на Бермудите, се върнаха на Земята.
Застанаха до стрелата точно пред летището.
— Искаш ли да се поразходим? — попита Мур.
— Уморена съм, любов моя — Леота беше зареяла поглед към Залата на съня. Погледна го.
Той поклати глава.
— Аз не съм съвсем готов.
Тя се обърна към него. Той я целуна.
— Тогава ще се видим през април, мили. Лека нощ.
— Април е най-жестокият месец — отбеляза Унгер. — Ела, инженере. Ще се поразходя с тебе до совалките.
Тръгнаха. Пресякоха шосето, което водеше в посоката, противоположна на терминала, и излязоха на широката покрита алея към гаража с роколите.
Нощта беше кристална, със звезди като сърма, а фарът на един спътник блестеше като къс злато дълбоко сред небесното езеро. Докато вървяха, дъхът им се издигаше като бели венци от пара, които се топяха, преди да са се оформили съвсем. Мур напразно се мъчеше да разпали лулата си. Най-накрая се спря, обърна се с гръб към вятъра, заслони я с рамене и успя.
— Хубава нощ за разходки — обади се Унгер.
Мур изсумтя. Вятърът лъхна и изсипа яростен дъжд от тютюн върху бузата му. Той продължаваше да пуши, натикал ръце в джобовете на якето си, с вдигната ръка. Поетът го потупа по рамото.
— Ела с мене до града — предложи му той. — Съвсем близо е, зад хълма. Можем да стигнем пеша.
— Не — процеди през зъби Мур.
Продължиха. Щом наближиха гаража, Унгер започна да нервничи.
— По-добре щеше да е, ако не бях сам тази вечер — троснато рече той. — Чувствам се странно, все едно съм изпил сушата на всички векове и изведнъж съм помъдрял във време, когато мъдростта не е нужна никому. Аз… Страх ме е. Мур се поколеба.
— Не — повтори най-после той. — Време е да се сбогуваме. Ти продължаваш, аз слизам. Приятно пътуване.
Никой не подаде ръка на другия. Мур го проследи с поглед как влиза в гаража на совалките.
Заобиколи сградата, пресече диагонално през ширналите се ливади и навлезе в градината. Няколко минути се разхожда безцелно, после намери пътеката, която слизаше надолу към развалините.
Слизането беше бавно — той лъкатушеше през студената пустош. След като почти се паникьоса, докато го заобикаляха дървета и се налагаше да търси пътя си между тях, най-после излезе на осветената от звездите поляна, където храсталакът заплашително изпъстряше порутените сгради с тъмни петна и се люшкаше, неспокойно от вятъра.
Тревата прошумоля около глезените му, когато седна на една повалена колона и отново запали лулата си.
Замисли се — същинска мраморна статуя. Пръстите на краката му изтръпнаха; чувстваше се като част от това място — изкуствен пейзаж, развалини, изтръгнати от историята и присадени на непозната почва. Не му се искаше да мърда. Искаше да замръзне сред пейзажа и да се превърне в паметник на самия себе си. Седеше там и сключваше договори с въображаеми дяволи: искаше да се върне обратно, да се върне заедно с Леота в своето „Фриско“, отново да работи. Също като Унгер и той изведнъж се почувства мъдър във време, когато мъдростта беше ненужна. Знание — това му беше нужно. Страх — това имаше.
Тласкан от вятъра, тръгна през равнината. Сред своя фонтан Пан беше или мъртъв, или спеше. Сигурно това е студеният сън на боговете, реши Мур; един ден Пан ще се събуди, ще надуе празничните си тръби и само вятърът сред високите кули ще му отвърне, а тътрещите се стъпки на данъчен робот ще се ускорят към него — защото купонджиите ще са забравили вече празничните мелодии, восъчните фигури ще са изолирали мъдростта на кръвта върху ярките си диапозитиви и ще са ваксинирали човечеството срещу нея — и програмирана срещу емоции, една машина за фриволност постоянно ще генерира чувство на веселие в трескавите сънища на изпадналите в делириум, за да не разпознават те свирнята му — и сред децата на Феб няма да има нито едно, което да повтори атическия вик на първото му преминаване, разнесъл се преди много Коледи над средиземноморските води.