На Мур му се искаше да бе поостанал още с Унгер, защото сега чувстваше, че за миг е погледнал през погледа му. Тези чувства идваха, бяха породени от страха от новия свят, но той започваше да разбира поета. Защо обаче този човек оставаше в Каймака, зачуди се Мур. Дали не му доставяше мазохистично удоволствие да гледа как се сбъдват ледените му пророчества, докато все повече и повече се отдалечава от собственото си време? Може би.
Стоеше на ръждясалия ръб на кофата на света, в чието дъно се отразяваха звезди. Взираше се в черните гърбици на скалите там, където бяха провели слънчевия си разговор преди дни/месеци. Тогава бе говорил за своите машини, преди да заговорят за себе си. Беше вярвал — и все още вярваше — в неизменното им сливане с духа на неговия род, в по-големи, по-прекрасни съсъди на живота. А сега също като Унгер се страхуваше, че тогава, когато това ще се случи, може би нещо друго ще се изгуби и прекрасните нови съсъди ще се изпълнят само донякъде, а някаква много важна съставка ще липсва. Надяваше се Унгер да греши; усещаше, че върховете и падовете на Времето в някое бъдещо равноденствие ще възстановят всички онези дремещи истини в дъното на душата, които той сега чувстваше — и че ще има уши, които да чуят флейтата, и крака, които да се разиграят под звуците на мелодията. Опитваше се да повярва. Надяваше се, че е истина.
Падна звезда и Мур погледна часовника си. Беше късно. Запромъква се обратно към зида и отново го прескочи.
Вътре в клиниката за подготовка за сън срещна Джеймсън, който вече се прозяваше след подготвителната инжекция. Джеймсън беше висок, кльощав мъж с коса на херувим и с очите на онзи другия.
— Мур — усмихна се той, докато го гледаше как закачва якето си на стената и си навива ръкава, — ще прекараш медения си месец в лед, така ли?
Хипопистолетът въздъхна в здравата ръка на лекаря и лекарството се вля в ръката на Мур.
— Точно така — и той впери поглед в недотам трезвия Джеймсън, — защо?
— Ами просто ми се струва малко неуместно — Джеймсън продължаваше да се хили. — Ако аз бях женен за Леота, надали щях да тръгна да се пъхам във фризера. Освен ако не…
Мур пристъпи към него и издаде звук, подобен на ръмжене. Джеймсън се дръпна назад. Очите му се разшириха.
— Шегувах се! — възкликна той. — Аз не…
Мур усети болка в инжектираната си ръка — едрият медик я бе хванал и извил.
— Добре де, добре — измърмори Мур. — Лека нощ. Спи дълбок сън, събуди се трезвен.
Обърна се към вратата и лекарят пусна ръката му. Мур си смъкна ръкава, облече си якето и излезе.
— Хлопа ти дъската! — викна Джеймсън подире му.
Мур имаше около половин час, докато дойде време да се прибере в бункера. Точно сега не му се тръгваше натам. Беше решил да изчака в клиниката, докато инжекцията започне да действа, но присъствието на Джеймсън промени плановете му.
Тръгна по обширните коридори на Залата на съня, качи се с асансьора до бункерите и се отправи надолу по коридора. Най-накрая се добра до своята врата. Поколеба се, после продължи нататък. Щеше да спи три месеца и половина вътре; не му се щеше да прекарва там и следващия половин час.
Отново напълни лулата си. Щеше да попуши малко на стража край ледената си богиня, край съпругата си. Огледа се дали не се задава някой лекар. След подготвителната инжекция човек трябваше да се въздържа от пушене, но досега нито той беше имал някакви проблеми, нито някой друг, доколкото знаеше.
Продължи нататък по коридора. Някакво тупване стигна до ушите му. Зави зад един ъгъл и то спря, после отново започна — още по-силно. Идваше някъде отпред.
След миг отново се възцари тишина.
Спря пред вратата на Леота. Усмихна се, както си беше с лулата в уста, намери писалка и зачерта фамилното й име на табелката. Изписа над него с печатни букви „Мур“. Докато изписваше последната буква, тупането отново започна.
Идваше от нейната стая. Отвътре.
Той отвори вратата, пристъпи крачка напред и спря.
Мъжът беше с гръб към него. Беше вдигнал десница. В юмрука си стискаше дървен чук.
Задъханото му мърморене достигна до ушите на Мур като литании:
— „И ще я обсипвам с рози, рози и нивга с клонка тис… В покой почива тя…“
С два скока Мур прекоси стаята. Сграбчи чука и успя да го изтръгне. После усети как нещо се строши в ръката му и юмрукът му се вряза в челюст. Мъжът се блъсна в отсрещната стена и се просна по очи на пода.
— Леота! — извика Мур. — Леота…
Тя лежеше — бяла пароска статуя дълбоко сред намотките на бункера. Куполът беше вдигнат високо. Плътта й вече беше твърда като камък — защото по гърдите й, там, където беше забит колът, нямаше кръв. Само пукнатини и отломки — като от камък.