— Не… — пророни Мур.
Колът беше от много твърдо синтодърво — като кокоболо, кебрачо или може би lignum vitae — и не се беше разцепил…
— Не… — пророни Мур.
Лицето й беше спокойно като на мечтател, косата й — с цвят на алуминий. Неговият пръстен беше на пръста й… От ъгъла на стаята се разнесе мърморене.
— Унгер — изрече той безизразно. — Защо… го… направи?
Мъжът всмукваше въздух, докато изплюваше думите.
Очите му бяха вторачени в нещо безименно.
— Вампир… — мърмореше той. — Подмамва мъже на борда на своя „Летящ холандец“ и ги изпива години наред… Тя е бъдещето — богиня отвън, ненаситен вакуум отвътре — изрече той със съвсем равен тон. — „И ще я обсипвам с рози, рози… Мирото й — това искаше светът. Тя се къпеше в усмивки, тъй блажени…“ Щеше да ме зареже тук, увиснал във въздуха. Не мога да сляза от въртележката, а не мога да надяна и пиринчената халка. Но никой няма да загуби така, както аз — вече не. „… Животът й въртеше се, въртеше сред мрежите от звук и топлина…“ Мислех си, че ще се върне при мене, когато й омръзнеш.
Вдигна длани и закри очите си, щом Мур тръгна към него.
— Бъдещето е на техниците…
Мур го удари с чука — веднъж, дваж. След третия удар престана да ги брои, защото умът му вече не можеше да преброи до повече от три.
После вървеше, тичаше, стиснал все още чука в ръка — покрай врати като слепи очи, нагоре по коридори, надолу по стълбища, които почти никой не използваше.
Когато се измъкна от Залата на съня, чу как някой вика подире му в нощта. Продължи да бяга.
След много-много време отново премина в ход. Ръката го болеше, дъхът изгаряше дробовете му. Изкачи някакъв хълм, на върха му се спря, после започна да се спуска.
Партиград, скъпият курорт, собственост на Каймака, който го спонсорираше, макар че рядко му обръщаше внимание, беше пуст; имаше само коледни лампички по прозорците, варак и елхови клонки. От някакво забутано местенце се чуваше запис на коледни песни от частно тържество, а също и смях. Това накара Мур да се почувства още по-самотен, докато кръстосваше улиците. Все повече започваше да усеща тялото си като нещо чуждо — подготвителната инжекция неизбежно се беше задействала. Краката му бяха като олово. Очите му постоянно се затваряха, а той се мъчеше да ги държи отворени.
Когато влезе в църквата, нямаше служба. Вътре беше по-топло. И тук беше сам.
Вътре беше тъмно. Привлякоха го светлините в подножието на една статуя — там имаше нещо изложено. Сцената в яслите. Той приседна на една пейка и се загледа в майката с детето, в ангелите и любопитния добитък, в бащата. После издаде звук, за който нямаше думи, метна чука в малкия обор и се извърна. Вкопчен в стената, направи десетина залитащи крачки, строполи се с ругатни и ридания и заспа.
Намериха го в подножието на кръста.
От времето на детството на Мур досега правосъдието се бе развивало с ракетна бързина. Големият прираст на населението на света отдавна бе претъпкал до крайност всеки ъгъл на всеки съд и в последна сметка, за да се поемат колкото се може повече случаи, бяха взети мерки съдът да заработи целодневно. Точно затова Мур се изправи пред съда в десет часа вечерта на втория ден след Коледа.
Процесът продължи по-малко от четвърт час. Мур се отказа от адвокат. Прочетоха обвинението: беше признат за виновен и съдията, без да вдига поглед от купчината бумаги на бюрото, го осъди на смърт в газова камера.
Мур напусна безмълвно съдебната зала и го заведоха обратно в килията му за последна вечеря — не помнеше дали я е изял. Нямаше никаква представа от юридическите процедури в годината, в която беше спрял. Адвокатът на Каймака просто го бе погледнал отегчено, когато му разказа историята си, след това спомена „символични наказания“ и му каза да се откаже от адвокат и просто да се признае за „виновен по обвинението в убийство“. Подписа признание. Адвокатът го остави и докато дойде време за процеса, Мур не бе говорил с никого освен със стражите; после адвокатът размени само още няколко думи с него, преди да се яви в съда.
И сега — получил смъртна присъда, след като си бе признал, че е убил убиеца на жена си — не смяташе, че това е справедливо. Но въпреки всичко, докато предъвкваше механично онова, което си бе поръчал, чувстваше неестествено спокойствие. Не го беше страх от смъртта. Не можеше да повярва, че ще умре.
След час дойдоха да го отведат. Заведоха го в малка, тясна стая с едно-единствено прозорче високо в металната врата. Седна на пейката вътре и стражите захлопнаха вратата след него.