— Най-накрая стъпихме на Нептун и на Плутон — заразказва той. — Изобщо не стават за живеене. Излиза, че човекът е сам в Слънчевата система. Проектът „Езеро Сахара“ среща все по-големи трудности, но работата по него може да започне идната пролет, след като проблемът с глупавите френски претенции е на път да се уреди…
Очите й разпръснаха праха му по стъклени равнини.
— Преди три седмици в бизнеса с бункерите се намеси нов конкурент, „Весело бъдеще“ — той се опита да се усмихне. — Но се срещнахме с врага и те вече са наши — Каймакът ги купи преди осем месеца. Между другото, обитателите на нашите бункери вече са много по-изтън…
— Повтарям — прекъсна го тя. — Какво ново по света, докторе?
Той поклати глава и отбягна погледа и.
— Вече можем да удължаваме ремисиите — най-сетне й съобщи той. — Много по-дълго време от онова, което постигахме със старите методи.
— По-добро забавящо действие ли?
— Да.
— Но не лекарство?
Той поклати глава.
— В моя случай — съобщи му тя — забавянето вече е ненормално дълго. Старите пенкилери вече са се износили съвсем. Новите колко издържат?
— Още не знам. Вие имате много необикновена разновидност на множествена склероза, а нещата се усложняват и от други фактори.
— Близо ли сме вече до лекарството, как ви се струва?
— Вероятно ще отнеме още двайсетина години. А можем да го имаме и утре.
— Разбирам — светлината помръкна. — Можете да си вървите, млади човече. Като излизате, включете записа с моите съвети.
Той се радваше, че оттук нататък машината поема нещата.
Диан Деметриос се обади в библиотеката и помоли за каталога на Каймака. Запрелиства страниците на екрана, намери нужната и спря.
Втренчи се в екрана, сякаш беше огледало. Най-различни изражения се сменяха на лицето й.
— Не си по-хубава от мене — реши след време тя. — Даже аз съм по-хубавата. Можеш да си пооправиш носа, а пък веждите ти… Ако не бяха лицеви фундаменталисти — продължи да говори тя на снимката, — ако нямаше дискриминация по отношение на пластичната хирургия, госпожичке, сега ти щеше да си тук, а аз — там.
Кучка!
От пречиствателя на Мур изскочи милионният барел пречистена морска вода — прясна, леденостудена. Плисна в камерата и потече по тръбите — чиста, годна за употреба и съвсем несъзнаваща тези свои добродетели. От другия край се вля нова струя солен Тих океан.
Отпадъците ги използваха за псевдокерамика.
Човекът, проектирал пречиствателя с двоен режим, беше богат.
Температурата в Оаху беше осемдесет и два градуса.
Плисна милион и първият барел…
Оставиха Алвин Мур, заобиколен от порцеланови кученца.
Рафтове покриваха две от стените от пода до тавана. Рафтовете бяха отрупани със сини, зелени, розови, керемидени (да не споменаваме охрата, кармина, бледоморавото и шафрана) кученца (макар че някои от тях бяха само груби отливки) с размери, които варираха от „хлебарка гигант“ до „шопар пигмей“. Отсреща дървена камина — същински Хадес — ревеше метафизични предизвикателства към горещия юли на Бермудите.
На камината бяха наредени още кученца.
До миниатюрния ад имаше писалище, а зад него седеше Мери Мод Мълън, увита в одеяло на зелени и черни карета. Тя разгледа досието на Мур, което лежеше отворено под попивателната.
Мур стоеше до стола, на който не му бяха предложили да седне, и се преструваше, че разглежда кученцата и купищата джорджиански борини, от които стаята чак преливаше.
Макар и да не изпитваше прекалена любов към живите кучета, Мур не им мислеше злото. Но щом за миг затвори очи, го обзе клаустрофобия.
Това тук не бяха кучета. А извънземни, вперили немигащ взор през решетките на клетката към последния землянин. Мур си обеща да не казва нищо благосклонно за шарената като дъга глутница (която може би ставаше за лов на изумрудени елени колкото чихуахуа); реши, че тя може да е родена само от мисловните криволици на мономаниак или на някой, който притежава крайно немощно въображение и им няма никакво уважение на кучетата.
След като провери общите данни, изброени в молбата му, госпожа Мълън го погледна в очите.
— Харесват ли ви моите кученца? — попита тя.
Седеше там — сбръчкана жена с изпито лице и огнена коса, нос като копче и невинна физиономия, — а въпросът още трептеше на тънките й устни.
Мур бързо прехвърли последните си мисли и реши да не изневерява на себе си по отношение на порцелановите кученца и да отговори обективно.
— Много са шарени — отбеляза той.
Усети, че е казал не каквото трябва, още щом го каза. Въпросът му дойде твърде рязък. Беше влязъл в кабинета, готов да лъже за какво ли не, но чак пък за порцеланови кученца… Така че се усмихна.