— Вече ги изгледах.
— И… можете да посветите душата си на това или на значителна част от него?
— Там, където е сърцето ми…
— В такъв случай можете да се връщате в бърлогата си, господин Мур. Ще получите решението ни още днес.
Мур се изправи. Имаше толкова много въпроси, които не му бяха задали, толкова много неща, които искаше да каже, но беше забравил или не бе имал възможност да ги каже… Дали вече беше решила да го отхвърли — зачуди се той. Затова ли интервюто беше толкова кратко? Ала последната й забележка все пак наистина беше насърчителна.
Изскочи от крехкия кучкарник. Чувстваше всичките си пори като дупки от току-що забити пирони.
Цял следобед се мота около басейна на хотела, а вечерта се премести в бара. Не вечеря.
Когато получи вестта, че е приет, куриерът го информира, че имало традиция да изпрати малък подарък на инквизиторката си. Мур се разсмя с пиянски смях, щом се сети какъв ще е подаръкът.
Мери Мод Мълън прие първото си кученце от „тихоокеанска керамика“ от Оаху с леко свиване на рамене, което след това почти премина в трепет. После се разтрепери и едва не го изпусна. Бързо го постави на най-долната полица зад бюрото и се пресегна за хапчетата; по-късно то се спука от жегата.
Танцуваха. Морето беше вечнозелено-златно небе над купола. Денят беше страшно млад.
Уморени останки от шестнайсетчасовия Купон, те се бяха вкопчили един в друг — краката ги боляха, раменете им бяха прегърбени. На дансинга все още се въртяха девет двойки, а капналите от умора музиканти им свиреха възможно най-бавната музика. Проснати по краищата на света, там, където зелената купа на небето се сливаше със сините плочки на Земята, около петстотин души с разкопчани дрехи и зяпнали усти се пулеха като златни рибки срещу масата край водата зад стената.
— Мислиш ли, че ще вали? — попита я той.
— Да — отговори тя.
— И аз. Стига толкова за времето. Виж сега, за онази седмица на Луната…
— Че какво й е на добрата стара майчица Земя? — усмихна се тя.
Някой изпищя. Почти веднага отекна и плесница. Писъците замлъкнаха.
— Никога не съм бил на Луната — отвърна той.
На нея като че ли й стана малко забавно.
— Аз съм била. Не ми хареса.
— Защо?
— Ами тия студени, смахнати светлини отвъд купола — отговори тя. — И навсякъде около купола черни мъртви скали — лицето й се изкриви. — Също като гробище в края на Времето…
— Добре — съгласи се той. — Забрави.
— … и чувството за безплътна лекота вътре в купола…
— Стига!
— Съжалявам — тя докосна врата му с устни. Той докосна челото й със своите. — Каймакът е загубил блясъка си — усмихна се тя.
— Вече не ни снимат. Вече няма значение.
Една жена се разрида някъде край гигантското морско конче на масата с напитките. Музикантите засвириха по-силно. Небето беше пълно с фосфоресциращи морски звезди, които плуваха лениво в лъчите на прожекторите. Една от морските звезди ги покапа със солена вода.
— Утре тръгваме — каза той.
— Да, утре — отговори тя.
— Какво ще кажеш за Испания? — предложи той. — Сега е сезонът на шерито. Ще има и Цветни празници на хереса от Вендимия. Може би пък последното.
— Много е шумно — намръщи се тя. — С всичките тия фойерверки…
— Но е весело.
— Весело… — Въздъхна тя нацупено. — Хайде да заминем за Швейцария и да се преструваме на стари или на умиращи от нещо романтично.
— Некрофилка — ухили се той. Подхлъзна се на една мокра плочка, ала се задържа и не падна. — По-добре някое закътано езерце в планините на Шотландия, където ще има мъгла и миазми за тебе и мляко и медна роса — поотделно — за мене.
— Не, не. — Изведнъж се разнесе пиянско бърборене. — Хайде да заминем за Ню Хампшър.
— Че какво й е на Шотландия?
— Никога не съм била в Ню Хампшър.
— Аз съм бил и не ми харесва. Същото е, както ми описа Луната.
Пеперудка, докоснала пламъка на свещ; трепването.
Замръзнала черна светкавица бавно се разгъна в зелените небеса. Запръска тих дъждец.
Тя ритна обувките си настрани. Той се протегна и взе една чаша от подноса, който плаваше над лявото му рамо. Пресуши я на екс и я остави обратно.
— Сякаш някой разводнява питиетата.
— Сигурно Каймакът икономисва — предположи тя.
И тогава Мур видя Унгер, който бе застанал в края на дансинга с чаша в ръка и ги наблюдаваше.
— Виждам Унгер.