— Не съм направил нищо подобно. Той се роди такъв, празен и жесток.
— Не. Вие убихте добротата му. Няма друг възможен отговор. Нима не виждате, Алойзиъс? Ненавистта, която Диоген изпитва към вас е с почти митологични измерения, не може да е възникнала от нищото: енергията не може да бъде нито създадена, нито унищожена. Вие сте създал тази омраза, вие сте му сторил нещо, което е пронизало сърцето му. През всичките тези години сте подтискал ужасното дело. А сега отново вие го убихте, както преносно, така и буквално. Трябва да осъзнаете, Алойзиъс, че сам пишете съдбата си. Ваша е грешката. Вие го сторихте.
Последва дълга пауза. Пендъргаст лежеше неподвижно на кушетката. Бледата му кожа бе придобила восъчен цвят.
— А сега Диоген се изправя. Той отново ви поглежда. Искам да го попитате нещо.
— Какво?
— Попитайте Диоген какво сте направили, та да ви мрази толкова.
— Добре.
— Какъв е отговорът му?
— Смях. Той казва; мразя те, защо ти си ти.
— Попитайте отново.
— Твърди, че това е достатъчна причина, че ненавистта му няма общо с нищо, което съм направил. Тя просто съществува като слънцето, луната и звездите.
— Не, не, не! Какво си сторил, Алойзиъс? — Гласът на Краснер отново бе станал мек, но и много настойчив. — Освободи се от него. Колко ли ужасно е да носиш цялата тази тежест на плещите си? Облекчи се.
Пендъргаст бавно се изправи от кушетката и за миг остана неподвижен. После прекара ръка по челото си и си погледна часовника.
— Полунощ е. Вече е 28-и януари и времето ми свърши. Не мога да се занимавам с това упражнение повече.
Той стана и се обърна към д-р Краснер.
— Поздравявам ви за храбрите ви усилия, докторе. Уверявам ви, в миналото ми няма нищо, което да оправдае поведението на Диоген. В течение на работата си съм изучавал престъпния ум и това ми помогна да осъзная една проста истина: някои хора се раждат чудовища. Можете да изясните мотивите им и да направите възстановка на престъплението им — но не можете да обясните злото в тях.
Краснер го погледна, лицето му изразяваше дълбока тъга.
— Точно тук грешите, приятелю мой… Никой не се ражда зъл.
Пендъргаст задържа ръката си.
— Ще си останем на различни мнения.
После очите му се обърнаха директно към скритата камера и стреснаха Глин. Откъде би могъл агентът да знае къде е тя?
— Господин Глин? Благодаря и на вас за усилията. Информацията в папката трябва да ви е предостатъчна, за да се справите с работата си. Не мога да ви помогна с нищо повече. Днес ще се случи нещо ужасно и аз трябва да сторя всичко по силите си, за да го предотвратя.
С тези думи той се обърна и бързо напусна стаята.
42
Имението на Ривърсайд Драйв 891 се намираше над един от геологически най-сложните земни участъци в Манхатън. Тук, под осеяните с боклук улици, основата на Хартландската шиста преминаваше в друго образувание, Камбрийния Манхатън. Гнайсът на това образувание беше особено лош и надупчен като решето от слаби участъци, пукнатини и естествени тунели. Едно от тези проядени места преди векове бе разширено в проход, който свързваше най-дълбоките мазета на имението с покрития с водорасли бряг на река Хъдсън. Ала освен него имаше и други тунели, стари и по-потайни, които се виеха под огромната къща към мрачни и незнайни дълбини.
Незнайни за всички, разбира се, освен за един.
Констанс Грийн се движеше бавно през един от тези тунели, спускайки се с привична непринуденост в чернотата. Макар че държеше фенерче в едната си ръка, не го бе включила: познаваше тези дълбоки и потайни места толкова добре, че не се нуждаеше от светлина. Проходът често се стесняваше до такава степен, че й позволяваше да го следва като опира разперените си ръце в двете стени. Въпреки, че тунелът бе от естествен камък, таванът бе висок и съвършено правилен, а подът бе достатъчно равен, за да напомня стълбище, изработено от човешка ръка.
Но Констанс бе единствената, минавала някога по този път.
До преди няколко дни се бе надявала никога да не й се наложи да слезе отново тук. Това място й напомняше за старите времена — лошите времена, — когато бе видяла неща, на които никое живо същество не би трябвало да става свидетел. Когато той бе дошъл с насилие и й бе отнел единственото човешко същество, което познаваше, човека, който й бе като баща. Убиецът бе прекъснал подредения свят, който си бе изградила. И тогава тя бе избягала тук, в студените недра на земята. Известно време изглеждаше, че разсъдъкът й също я бе напуснал от шока.