Изходът скоро се появи: Хемпстед. Колата намали и отби. Приближи знака „стоп“ в началото на лентата за ускорение и спря. Не се виждаха коли и Виола се облегна назад, като все още несъзнателно стискаше дръжката на вратата. Зачака Диоген да продължи.
Но той не продължи. Изведнъж тя усети странен мирис на химикали.
Извърна се рязко.
— Какво е…
Една ръка, която държеше сгъната кърпичка, се притисна към устата й, докато другата се уви около врата й със светкавична бързина и брутално я дръпна назад към седалката. Беше като окована, а вонящият плат безмилостно притискаше носа и устата й. Опита се да се бори, да вдиша чист въздух, но сякаш пред нея бе зейнала врата, пълна с мрак: против желанието си тя се наведе напред и започна да пропада в тъмнината, а после светът се изключи.
44
Зимният пейзаж не можеше да е по-безрадостен: предишната нощ сняг бе покрил като тънка пелена гробището и сега през голите дървета духаше хапещ вятър, тракаше клоните и изпращаше снежни камшици по измръзналата земя. Самият гроб изглеждаше като черна рана в земята, заобиколен от яркозелената изкуствена трева. Ковчегът почиваше до грозната дупка, прикрепен към машината, която щеше да го спусне долу. Наоколо бяха разпръснати огромни букети от свежи цветя, които потрепваха на вятъра и прибавяха сюрреалистична нотка към пустия пейзаж.
Нора не можеше да отмести поглед от ковчега. Накъдето и да извърнеше очи, в крайна сметка отново се втренчваше в него. Беше лакиран, с пиринчени дръжки и обков. Тя не можеше да повярва, че нейната новооткрита приятелка лежи вътре. Мъртва. Ужасно беше като си помислеше, че само преди няколко дни двете с Марго вечеряха заедно в апартамента й и си бъбреха за музея.
Точно в онази нощ е била убита.
А после и това смущаващо спешно обаждане от Пендъргаст…
Тя затрепери неконтролируемо и пое на няколко пъти дълбоко дъх. Пръстите й замръзваха въпреки ръкавиците, а носът й се бе превърнал в ледена висулка. Толкова й беше студено, че имаше чувството, че сълзите ще замръзнат по лицето й.
Облеченият в дълго черно расо свещеник четеше от молитвеника, а звучният му глас отекваше в мразовития въздух. Беше се събрала голяма тълпа — впрочем, изненадващо голяма предвид времето. Много от хората бяха от музея — очевидно Марго бе направила силно впечатление през краткото си пребиваване. От друга страна, преди години беше карала стажа си там. Сред служителите Нора зърна директора на музея, Колъпи, заедно със зашеметяващо красивата си жена, по-млада дори и от нея. Тук беше и по-голямата част от отдела по антропология, освен тези, които надзираваха последните отчаяни приготовления по шоуто „Свещени образи“: тържественото откриване бе тази вечер. Самата тя би трябвало да е с тях, но никога нямаше да си прости, ако пропуснеше погребението на Марго. Тук бяха и опакованият като ескимос Прайн, бършещ зачервения си нос с памучна кърпичка, както и директорът на охраната, Манети, който изглеждаше искрено поразен и явно приемаше смъртта на Марго като личен провал. Очите й обходиха тълпата. Близо до новоизкопания гроб бе застанала тихо ридаеща жена, подкрепяна от двама църковни служители. Несъмнено това бе майката на Марго. Имаше нейната кестенява коса, същите фини черти и изящно телосложение. Изглежда тя бе единственият член на семейството на Марго — сега Нора си спомни, че на вечерята приятелката й бе споменала, че е единствено дете.
Един особено силен порив на вятъра помете гробището, като за миг заглуши гласа на свещеника, който нареждаше:
— О, Боже, предаваме твоята смирена рабиня Марго, наша скъпа сестра, в твоите ръце, като на наш Създател и всемилостив Спасител и те молим да я сложиш от дясната си страна…
Нора се присви срещу острия вятър и придърпа палтото си по-плътно, заслушана в тъжните, успокояващи думи. В този миг й се щеше Бил да е с нея. Странният телефонен разговор с Пендъргаст — а това наистина беше Пендъргаст, нямаше съмнение — я бе разтърсил. Животът на Бил в опасност? Той се крие? Нима и тя бе застрашена? Всичко изглеждаше толкова невероятно и същевременно — заплашително. Сякаш тъмен облак бе надвиснал над малкия й свят. И все пак доказателството беше право пред очите й. Марго бе мъртва.
Бръмчащ звук прекъсна мрачните й мисли. Машината спускаше ковчега в гроба със скърцане на зъбчати колела и бучене на двигател. Гласът на свещеника се издигна слабо и той направи кръст с вдигната ръка при произнасянето на последните думи от заупокойната служба. Ковчегът се удари глухо и свещеникът направи знак на майката на Марго да хвърли буца пръст. Последваха я още няколко души, замръзналите буци падаха върху лакираното дърво с тревожен, кух звук.