Тя взе една кърпа, уви я плътно около чашата и няколко пъти я удари силно в ръба на мивката, докато се счупи. Когато разви кърпата, видя, че стъклото се е счупило — както се надяваше — на няколко големи парчета. Избра най-острото, върна се в спалнята и, като внимаваше да сведе шума до минимум, заби острия край в един от тапетите и натисна за опит.
То веднага се хлъзна и обели част от хартията. За свое изумление, Виола видя, че отдолу проблясва метал. Обели с нокти тапета и пред очите й се разкри гладка стомана.
По гърба й полазиха тръпки. В този момент на вратата се почука.
Тя се стресна, след това бързо изпълзя обратно в леглото и се престори на заспала.
Почукването се повтори и потрети, а след това се чу изщракване на ключ в ключалката. Вратата изскърца и се отвори. Тя продължаваше да лежи със затворени очи, прикрила с тялото си острото стъкло.
— Скъпа Виола, знам, че си станала.
Тя не помръдна.
— Виждам, че вече си открила, че стаята е облицована с метал. А сега, моля те, имай добрината да станеш и престани с този уморителен маскарад. Имам да ти казвам нещо важно.
Виола се изправи, гневът й се връщаше. На вратата стоеше един мъж, когото тя не разпозна. Въпреки че гласът несъмнено бе на Диоген.
— Извини ме за необичайния ми външен вид; облечен съм като за града. Накъдето ще се отправя след няколко минути.
— Под прикритие, както изглежда. Ти явно наистина се мислиш за Шерлок Холмс.
Той леко се поклони.
— Какво искаш, Диоген?
— Получих каквото исках — теб.
— И за какво съм ти?
Странният мъж се усмихна широко.
— За какво би могла да си ми? Честно казано, няма защо да ме интересуваш, освен заради едно: събудила си интереса на брат ми. Чух го да произнася името ти само веднъж. Така любопитството ми се събуди. За щастие, името ти е уникално, семейството ти — известно, така че успях да науча доста неща — доста неща — за теб. Заподозрях, че таиш към брат ми нежни чувства. Когато отговори на писмото ми, разбрах, че предположението ми е било вярно и че съм получил повече, отколкото бих могъл да се надявам.
— Ти си пълен глупак! Не знаеш нищо за мен.
— Скъпа ми Виола, вместо да си блъскаш главата над това какво знам, би трябвало да се тревожиш за две неща, които ти не знаеш — а би трябвало. Първо трябва да разбереш, че не можеш да излезеш от тази стая. Стените, подът, таванът и вратата са изработени от занитени стоманени плоскости за корабен фюзелаж. Прозорците са от два слоя нечупливо, шу-моизолиращо, бронирано стъкло. Стъклото е еднопосочно, което означава, че ти можеш да виждаш навън, но хората отвън — а такива и бездруго няма — не могат да виждат вътре. Казвам ти всичко това, само за да ти спестя усилията. На лавиците има книги, в банята тече питейна вода, а в чекмеджето на бюрото има бонбони, от които можеш да си вземеш.
— Боже, дал си си много зор, хвърлил си средства. Даже и бонбони!
— Действително.
— Действително. — Тя се подигра на изискания му, провлачен акцент. — Каза, че имаш да ми съобщиш две неща. Кое е второто?
— Че трябва да умреш. Ако вярваш в някакъв висш разум, непременно си разчисти сметките с Него. Смъртта ще те посети утре сутринта по традиционното време: на изгрев слънце.
Почти неволно Виола се разсмя. Бе гневен, горчив смях.
— Ако само можеше да се видиш отстрани що за помпозен задник си! Ще умреш по изгрев. Колко театрално.
Диоген отстъпи крачка назад и по лицето му мина мигновена сянка, преди то да заеме предишното си безстрастно изражение.
— Каква духовита лисичка си била!
— Какво съм ти направила, мръсен побърканяк?
— Нищо. Но си направила нещо на брат ми.
— Нищо не съм направила на брат ти. Това да не е някаква откачена шега?
Последва сух кикот.
— Наистина е откачена шега, много откачена.
Гняв и объркване прогониха страха й. Виола внимателно стисна парчето стъкло.
— Като за истински гадняр изглеждаш непоносимо доволен от себе си.
Сухият смях затихна.
— Боже, боже, определено имаме остър език тази сутрин.
— Ти си луд.
— Не се съмнявам, че според обществените критерии съм клиничен случай.
Виола присви очи.
— Значи си последовател на шотландския психиатър Ленг.
— Не съм ничий последовател.
— Или поне така вярваш в своето невежество. Ленг е казал: „Умственото заболяване е нормалният отговор на един ненормален свят“.
— Поздравления на господина — който и да е той — за прозорливостта му. Скъпа ми Виола, за съжаление не разполагам с цял ден да разменяме любезности…