52
Хюго Менцес пъхна ключа си в служебния асансьор и се понесе от втория към петия етаж. Когато излезе от кабината закрачи замислено по дългия, лъскав коридор. Офисите на ку-раторите бяха разположени от двете страни: стари дъбови врати с матирани стъкла, върху всяка се виждаше — изписано на старомодна златна пластинка — името на куратора, дори и на тези, назначени съвсем наскоро. Менцес се усмихна, изпита нещо като носталгия по старата грамада с нейните овехтели традиции.
Той спря пред вратата на кабинета си, отвори я и влезе колкото да вземе платнената си чанта, която го придружаваше почти навсякъде. После заключи след себе си и продължи към отсрещния край на коридора, където се виждаше врата без табелка. Отключи я и пристъпи по стълбището оттатък, спусна се два етажа по-долу и се озова в тъмна, пуста зала — залата на индианците от северозападния бряг. Това бе една от най-старите зали в музея, истински бисер на музейното дело на късния деветнадесети век. Вътре миришеше на стар кедър и пушек. Маски, тотемни колони и купи от аспид проблясваха в тъмните ниши. Менцес спря да вдъхне от въздуха с наслада. След това премина бързо през празната зала и през още няколко други, докато накрая стигна до голяма метална врата с надпис:
Очите му се спряха с любов на вратата в цялото й стоманено великолепие. Отбеляза си наум присъствието на видеокамерите от двете страни, които се взираха надолу в него като черни мънистени очи — само че — той добре знаеше това — в момента те не работеха. Той се усмихна отново, извади един голям, кръгъл часовник от джоба на жилетката си и го погледна. Макар по форма да наподобяваше на джобен часовник, това бе всъщност модерен дигитален хронометър. По циферблата му числата се сменяха с огромна скорост с точност до хилядни от секундата.
Часовникът регистрираше времевите сигнали от същия сателит, който използваше и охранителната система на музея.
Той почака, докато хронометърът отмери определена точка във времето с тихо изписукване. Остави го веднага, бързо пристъпи през вратата, допря ухо до нея, след което светкавично прокара магнитната си карта през четящото устройство. Вратата не се отвори; вместо нея на нивото на очите се разкри малко прозорче с ретинен оптичен скенер.
Менцес наклони глава, свали меките контактни лещи от очите си и ги прибра в приготвения за това пластмасов контейнер, а после пристъпи към оптичния четец. През лицето му премина лъч светлина; настъпи моментна тишина, след което едно тихо изщракване оповести отварянето на ключалката. Той бързо се шмугна през вратата в залата отвъд нея и чу как тя автоматично се затваря зад гърба му.
С пъргавост на движенията, изненадваща за напредналата му възраст, Менцес коленичи, отвори чантата си и се залови за работа. Първо с рязко дръпване свали бялата си лъвска грива, бутна перуката в чантата, а после бръкна в устата си и извади пет гумени протези за бузите и брадичката Това действие доведе до потресаваща трансформация във формата и очевидната възраст на лицето. Още няколко ловки движения — и рунтавите вежди, както и няколко старчески петна — изчезнаха.
После, все още коленичил, мъжът извади от чантата повече от дузина малки зъболекарски огледалца, закачени на странни поставки с различни форми и големини, всички от.
изящно обработен месинг. Последваха ги някакви черни предмети, свързани помежду си, една пачка тънки фолиеви листи, няколко малки режещи сечива, екзотични на вид метални инструменти и четири-пет лепкави тампончета с големината и формата на зърна от леща.
След като всичко това бе подредено на пода с военна прецизност, човекът зачака спотаен и неподвижен, като се взираше в хронометъра в ръцете си. Само веднъж вдигна глава и огледа залата пред себе си. Тя бе тъмна, съвсем тъмна, без дори най-слабото сияние, което да издава необичайното й съдържание. Мракът беше част от охраната, тъй като единствената електромагнитна радиация вътре се състоеше от невидими инфрачервени лъчи. Дори и безбройните лазерни А лъчи, които пресичаха помещението бяха инфрачервени и следователно — незабележими за невъоръжено око. Но той нямаше нужда от светлина: бе репетирал това стотици пъти в точно копие на тази зала, което сам бе конструирал.
Часовникът отново изписка тихо и той светкавично се раздвижи. Със скоростта на копой се стрелкаше из стаята и поставяше заболекарските огледалца на точно определени места, като всяко бе нагласено под точния ъгъл.
След две минути бе готов и отново застана на мястото си до вратата, като дишаше бавно и равномерно и държеше часовника в ръка.