— Откъде знаеш?
Пендъргаст не отвърна.
Продавачът се появи запъхтян с видеолентата в ръце. Пендъргаст извади военния филм от видеото и бутна вътре записа от охранителните камери. На екрана се появи гледка откъм тавана, показваща целия магазин, а в левия долен ъгъл просветваха датата и часът. Агентът натисна бутона за превъртане, после спря, превъртя отново. След минута беше открил записа от три сутринта на 28-и януари. Превъртя половин час назад, за да не пропуснат нещо. После пусна лентата на бързи обороти.
Качеството на черно-бялата картина беше лошо. Пътеките между рафтовете потрепваха мъгливо върху екрана. Отвреме навреме някоя фигура се втурваше напред, подскачаше насам-натам като топче за пинг-понг, грабваше по нещо от рафтовете и отново изчезваше.
Внезапно Пендъргаст натисна един бутон и касетата се завъртя с нормална скорост. На екрана се бе появил още един човек. Той се разхождаше нагоре надолу, а очите му — различни отсенки на сивото — потърсиха и се спряха точно върху охранителната камера.
Беше Диоген. По лицето му се разля усмивка и той небрежно бръкна в джоба си, откъдето извади лист хартия. Разгъна го и безгрижно го протегна към камерата.
BRAVO, FRATER! УТРЕ СЕ ОБАДИ НА 466 И ПОТЪРСИ ВИОЛА. ТОВА ЩЕ БЪДЕ ПОСЛЕДНИЯТ НИ РАЗГОВОР. НЕКА ЗАПОЧНЕМ НОВ ЖИВОТ!
VALEAS.
— 466? — изненада се Д’Агоста. — Но това не е легитимен номер за спешни случаи…
После се спря. Не беше телефонен номер, осъзна той, а адрес. Първо авеню №466 беше подземният вход при „Белвю“, който водеше към моргата на Ню Йорк сити.
Пендъргаст се надигна, извади касетата и я прибра в джоба си.
— Можете да я задържите — каза продавачът услужливо, докато си тръгваха.
Агентът се плъзна зад волана, запали Тойотата, но не потегли. Лицето му бе посивяло, очите — полузатворени.
Настъпи ужасна тишина. Д’Агоста не знаеше какво да каже. Чувстваше се почти физически зле. Сега бе по-лошо, отколкото в „Дакота“ — по-лошо, защото през последните дванайсет часа бяха имали поне надежда. Нищожна, но все пак надежда.
— Ще проверя полицейските честоти — рече той сковано. Щеше да е безсмислено действие, просто нещо, с което да се занимава. Дори разговорите на полицаите за издирването им бяха за предпочитане пред тежкото безмълвие.
Пендъргаст не каза нищо, когато Д’Агоста включи радиостанцията.
От слушалката се изля водопад от френетични прекъсващи се гласове.
Д’Агоста инстинктивно погледна през прозореца. Нима ги бяха открили? Но пътищата около бензиностанцията бяха съвсем празни.
Той се облегна назад и смени честотата. Още истерични гласове изпълниха купето.
— Какво, по дяволите, става? — Д’Агоста започна да натиска бутона за смяна на честотите. Почти половината канали звучаха така и в разговорите не ставаше дума за тях. В града изглежда ставаше нещо голямо. Той се заслуша, опитвайки се да разбере какво е то и изведнъж забеляза, че Пендъргаст също внезапно е застанал нащрек.
По настоящата честота разговаряха за някакъв обир в Природонаучния музей. Изглежда диамантена зала „Морган“ е била ударена.
— Премести на канала за команди и контрол — каза Пендъргаст.
Д’Агоста набра.
— … Рокър каза да изпотите техниците — казваше един глас. — Това е работа на човек отвътре. Ясно е като бял ден.
Д’Агоста слушаше невярващо. Рокър в четири сутринта? Трябва да беше нещо катастрофално.
— Всичко ли са взели? Включително „Сърцето на Луцифер“?
— Аха. И проверете кой е знаел кодовете на охранителната система, направете списък. Бързо! И на музейната охрана.
— Разбрано. Кой е застрахователят?
— „Уърлд“.
— Мили боже, ще се изприщят като научат за това…
Когато погледна към Пендъргаст, Д’Агоста бе шокиран от съсредоточеното изражение на лицето му. Странно как в един такъв момент на дълбока криза можеше да остане толкова погълнат от нещо, което нямаше връзка с проблема им.
— Президентът на музея е на път. Освен това са измъкнали кмета от леглото му, а знаете, че той е готов да разпне всеки, който го обезпокои по маловажни причини…
— Някой е ограбил диамантената зала — възкликна Д’Агоста. — Предполагам, че това временно ни е поставило на втори план.
Пендъргаст не каза нищо. Д’Агоста се стресна от погледа му.
— Хей, Пендъргаст, добре ли си?
Агентът обърна сребристите си очи към него.
— Не — прошепна той.
— Не разбирам. Това какво общо има? Някакъв обир на диаманти…
— Всичко общо. — Той погледна навън към зимния мрак. — Всички тези брутални убийства, всичките подигравателни бележки и писма… са били само хвърляне на пясък в очите. Жестока, студенокръвна, садистична подигравка.