— Съмнявам се, че някога ще забравя. Тялото беше някак си усукано.
— Как така?
— Общо взето лежеше с лицето надолу, но краката бяха почти кръстосани.
Актът на говорене изглежда помагаше на Ендърби да се вземе в ръце. Май щеше да се окаже добър свидетел.
— А кръвта по обувките ви? Как се е озовала там?
Ендърби погледна надолу и очите му се разшириха.
— О! Аз… Втурнах се да помагам.
Уважението на Хейуърд към младия човек леко се покачи.
— Опишете действията си.
— Да видим… Стоях ето там, когато я видях. Спрях се, после затичах, коленичих, проверих за пулс и предполагам, че точно тогава… съм стъпил в кръвта. Имах кръв и по ръцете, но я измих.
Хейуърд кимна и добави тази информация към мисловната реконструкция, която си изграждаше.
— Имаше ли пулс?
— Не мисля. Бях задъхан, трудно ми е да кажа. Пък и всъщност не съм много добър в меренето на пулс. Първо позвъних на охраната…
— В будката на пазачите?
— Да, съвсем наблизо. После опитах с дишане уста в уста, но гардът пристигна след минутка.
— Името му?
— Роско Уол.
Хейуърд кимна на един от детективите да си запише.
— Тогава дойдоха парамедиците. И станах излишен.
Хейуърд отново кимна.
— Господин Ендърби, ако обичате останете с детектив Хардкасъл за няколко минути. Може би ще имам още въпроси.
Тя се върна в първата зала на изложбата, огледа се и бавно тръгна назад. Тънкият слой дървен прах по пода, при все че беше поразбъркан, пазеше следи от борбата Тя се наведе, за да огледа по-добре малките пръски кръв. Кратък мисловен анализ й помогна да си изгради доста добра обща представа за случилото се. Убитият е бил причакай в първото изложбено отделение на залата. Може би дори е бил преследван от отсрещния край на изложението — бяха й казали, че има задна врата, въпреки че са я заварили заключена. Изглежда са се обикаляли един друг известно време. След това убиецът го е сграбчил, завъртял го е настрани и с шеметно движение е забил ножа…
Тя затвори за миг очи като визуализираше хореографията на убийството.
Когато ги отвори, погледът й попадна върху една малка капчица по-встрани, която бе забелязала при първата си обиколка на отделението. Приближи се и клекна да я разгледа: кървава капчица с големината на стотинка. Кротка малка капчица, която изглежда бе паднала вертикално от неподвижен предмет на височина от около метър и половина.
Тя я посочи.
— Ханк, искам да вземете цялата капка заедно с дъската от пода и така нататък. Първо да се фотографира на място. Искам също така ДНК-анализ. От днес за вчера. И го прекарай през всички бази данни.
— Разбира се, капитане.
Тя се огледа, а очите й пробягаха по допирателната на тебеширения контур през самотната капчица кръв до отсрещната стена. Там съзря голяма вдлъбнатина в новото дървено покритие на пода. Очите й рязко се присвиха.
— И, Ханк?
Той я погледна очаквателно.
— Струва ми се, че ще откриеш оръжието на самата жертва зад онова дървено сандъче.
Мъжът се изправи, запъти се натам и надникна отзад.
— Да ме вземат мътните!
— Какво е? — попита Хейуърд.
— Резец за картон.
— Кръв?
— Засега не виждам.
— Прибери го при уликите и направи всички възможни тестове. И го сравни с кръвта, която току що намерихме. Готова съм да заложа и последния си долар, че ще откриеш съвпадение.
Стоеше там и някакси не й се искаше да отмести очи от сцената, но изведнъж й хрумна нещо.
— Повикайте Ендърби.
Миг по-късно детектив Хардкасъл се върна. Ендърби го следваше по петите.
— Казахте, че сте правили на жертвата изкуствено дишане?
— Да, капитане.
— Предполагам, че сте го разпознали?
— Нея, не него. Да, познах я.
— Кой беше?
— Марго Грийн.
Хейуърд застина, застанала нащрек.
— Марго Грийн?
— Да. Доколкото знаем е била тук като докторант. Както и да е, сега се е върнала, за да стане главен редактор на…
Гласът му се сля с околните шумове. Хейуърд вече не слушаше. Беше се върнала назад преди няколко години — към убийствата в метрото и известните размирици в Сентръл Парк, когато все още беше най-ниско в йерархията и към онази Марго Грийн, която бе срещнала тогава — младата, решителна и страшно смела жена, която бе рискувала живота си и бе помогнала за разкриването на случая.
Ама че гаден свят!
35
Смитбак седеше намръщен на същия стол, на който бе седял и вчера и изпитваше неприятно усещане за дежа вю. Сякаш същият огън пращеше в богато украсената мраморна камина и оставяше познатото леко ухание на брезово дърво във въздуха; същите репродукции красяха стените; същият снежен пейзаж блестеше през еркерния прозорец.