— От сорта на?
— Прекалено близък съм до Диоген. Не съм обективен, нито спокоен, особено сега. Научих по трудния начин, че не разбирам брат си и никога не съм го разбирал. Това, което ми е нужно, е експерт по психологическо профилиране, който да създаде криминален модел на брат ми. Това ще бъде необикновено трудна задача, тъй като той е психологически уникален индивид.
— Познавам няколко отлични специалисти.
— Не всеки ще свърши работа. Трябва ми някой, който да е наистина изключителен. — Той се обърна и започна да пише нещо. — Иди до къщата на Ривърсайд Драйв и дай това на Проктър, който ще го предаде на Констанс. Ако такъв човек съществува, Констанс ще го намери.
Д’Агоста взе бележката и я сгъна в джоба си.
— Времето ни почти изтече. Има два дни до 28-и януари.
— Имаш ли някаква представа какво може да означава датата?
— Никаква, освен че това ще е кулминацията на престъплението на брат ми.
— Откъде си сигурен, че не е излъгал и за датата?
Пендъргаст помълча.
— Не съм. Но инстинктът ми казва, че е истина. А в момента това е всичко, което имам: инстинктът.
37
Уит ДеУинтър III се прегърби над осемкилограмовия учебник по линейна алгебра в недрата на огромната библиотека на Академия „Филипс Ексетър“. Той се взираше в една формула, която се състоеше изцяло от гръцки букви и се опитваше да я вкара в размътения си мозък. Изпитът беше след по-малко от час, а той не бе запаметил дори половината формули, които щяха да му трябват. Адски му се искаше да бе учил предишната нощ, вместо да седи до толкова късно и да пуши трева с гаджето си Дженифър. Тогава му се бе сторило добра идея… Тъпо, много тъпо. Ако се провалеше на този изпит, петицата му по линейна алгебра щеше да падне до четворка, щеше да отиде в Масачузетския университет вместо в Йейл и направо щеше да бъде свършен. Никога нямаше да стигне до медицинското училище, никога нямаше да получи прилична работа и щеше да свърши мизерния си живот в един от онези скапани квартали с някоя крава за жена и пълна къща с хленчещи сополиви хлапета… Той пое дълбоко въздух и отново заблъска глава над тежкия том, но крехката му концентрация скоро бе нарушена от нечий повишен глас в близкитесепарета на читалнята. Уит се изправи. Той разпозна гласа. Беше онова саркастично момиче от часовете по английска литература, мацето с лилавата коса, което слушаше готик метъл или нещо подобно… Кори. Кори Суонсън.
— К’ъв ти е проблемът? Не разбираш ли, че се опитвам да уча? — силно ехтеше гласът из преддверието на библиотеката.
Уит се напрегна, но не успя да чуе спокойния, почти прошепнат отговор.
— Австралия? Ти луд ли си? — долетя разяреният отговор. — По средата на сесията съм! Какво, да не си някакъв извратеняк? — Няколко „ш-ш-ш-т“ се чуха откъм студентите, които учеха наоколо. Уит надзърна над ръба на своето сепаре, доволен от възможността да смени заниманието си. Успя да види как един мъж в черен костюм се надвеси над едно от сепаретата.
— Той ти е казал това? Да бе… Нека да видя някакъв документ за самоличност.
Последва поредният тих отговор.
— Е, добре. Хей, вярвам ти, пък и не ми се отказва една ваканция на плажа. Но точно сега? Сигурно се шегуваш!
И пак някакви неразбрани думи, и пак „ш-ш-ш-т“.
— Добре, добре. Мога само да кажа, че ако се проваля на биологията, вината ще е на Пендъргаст.
Чу скърцане на стол и видя, че Кори Суонсън излиза от сепарето и тръгва след мъжа в костюма. Изглеждаше като от тайните служби — закопчан отгоре до долу, с квадратна челюст и тъмни очила. Той се зачуди в каква ли каша се е забъркала Кори този път.
Уит я гледаше как отминава и как дупето й се поклаща подканящо в тясната черна рокля, от която висяха някакви метални джунджурии. Лилавата й коса се спускаше като водопад по гърба й, като в краищата ставаше почти черна. По дяволите, беше готина, само да не му се налага да я води вкъщи при баща си! Старецът щеше да го убие, ако разбере, че се среща с такова момиче.
Уит върна уморените си очи обратно към формулата за намиране на радиуса на крива на функция с две неизвестни. Но тя си оставаше „тъмна Гърция“. Буквално. Проклетата формула беше пълна с толкова завъртени гръцки букви, че можеше да мине за първия стих от „Илиада“.
Той отново изстена. Животът му направо беше свършен. И като си помислиш, всичко заради Дженифър и вълшебната й цигара…
Облицованата в дъски къща на ъгъла на Чърч Стрийт и Сайкамор Терас в тихите кливландски предградия на „Ривър Пойнт“ бе покрита с лек снежец. Побелелите улици бяха широки и пусти, а светофарите хвърляха локви жълта светлина върху нощния пейзаж. Далечната свирка на локомотив добави меланхолична нотка към тихия квартал.