Зад закрития с щори прозорец на фронтона на една двуетажна сграда се плъзна сянка — силует в инвалидна количка, чиито очертания бяха едва различими на меката синя светлина, която идваше от дълбините на стаята. Силуетът се движеше иапред-назад като в пантомима, зает с някаква незнайна задача. Вътре в стаята метални рафтове се издигаха от пода до тавана, препълнени с електронно оборудване: монитори, централни процесори, принтери, терабайти от харддрайв, модули за дистанционно улавяне на компютърни образи от екран, клетъчно-телефонни сканиращи прихващачи, детектори на интернег-портове. Стаята миришеше на загрята електроника и ментол.
Фигурата се движеше из помещението, едничката й сбръчкана ръка набираше по клавиатури, натискаше бутони. Един по един уредите бавно се изключваха. Една след друга светлинките изгасваха, интернет-връзката прекъсваше, мониторите потъмняваха… Човекът, познат в нелегалното хакерско общество единствено под името Мим, се изключваше от света.
Последната светлинка примигна и потопи стаята в мрак.
Мим се облегна в количката и въздъхна в непривичната тъмнина. Сега вече бе напълно откъснат от външния свят. Знаеше, че така никой няма да може да го открие. И все пак информацията, която бе получил от човека на име Пендъргаст, един от двамата души, на които вярваше безапелационно, го караше да се чувства несигурен.
От много години Мим не беше прекъсвал постоянния прилив на данни, които се стичаха към къщата му като течения в невидим океан. И сега се чувстваше самотен.
Стоеше замислен. След минута щеше да включи редица съвсем нови контролни уреди и нови лампички щяха да осветят помещението: лампичките на камерите на видеомониторите и охранителните четящи устройства от една наблюдателна система, разположена около и вътре в дома му. Това бе предпазна мярка, инсталирана преди години, но която досега никога не му бе потрябвала. До днес.
Мим стоеше безмълвно в мрака и за първи път в живота си почувства страх.
Проктър внимателно заключи вратата на огромното имение на Ривърсайд Драйв 891, огледа се и се вмъкна в очакващия го „Хамър“. Сградата бе затворена здраво и всеки потенциален вход бе грижливо запечатан. Констанс бе все още вътре, криейки се в потайните места, които я бяха пазили в миналото, места, които дори той — дори и Пендъргаст — не знаеше. Тя бе снабдена с храна, лекарства и клетъчен телефон за спешни случаи — всичко, от което имаше нужда.
Проктър ускори още с тръгването, като намали скоростта на огромната бронирана машина, докато завиваше зад ъгъла, движейки се на юг по Ривърсайд Драйв. По навик хвърли поглед в огледалото за обратно виждане, за да се убеди, че не го следят. Нямаше доказателства за това, но добре знаеше, че липсата на доказателство, че те следят не е доказателство за липсата на преследвачи.
На ъгъла на Деветдесет и пета и Ривърсайд той забави, щом се приближи до една преливаща кофа за боклук. Докато минаваше покрай нея, хвърли вътре кутийка с мазни, гранясали картофки от Макдоналдс, почти напълно полети със засъхнал кетчуп. Натисна газта и пое по отклонението за магистралата за Уестсайд, откъдето продължи на север в рамките на позволената скорост, без да престава да хвърля по едно око в огледалата. Мина през Ривърдейл и Йонкърс към Соумил паркуей, докато не излезе на междущатско шосе 90. Щеше да шофира цяла нощ и на сутринта на следващия ден, докато стигне една малка хижа на брега на малко езеро, далеч на север, на около двайсет мили от Квебек.
Хвърли поглед на седалката до него, където стоеше автоматична пушка, заредена докрай с 5.56 мм куршуми. Проктър почти се надяваше да го следят. Нищо нямаше да му хареса повече от това да даде на някое приятелче урок, който няма да забрави до края на живота си — което при всички случаи не означаваше дълго време.
Небето побледня и мръсното утро изгря над река Хъдсън. Ледено-студен вятър подемаше парчета вестник и ги запращаше по празните улици. В този момент по Ривърсайд Драйв се затътри някакъв опърпан скитник, който се спря пред една преливаща от боклуци кофа и започна да рови вътре. С доволно ръмжене извади едно пакетче картофки от Макдоналдс. Докато лакомо ги пъхаше в устата си, лявата му ръка сръчно сви малко листче хартия, скрито на дъното на пакетчето, на което с красив, старомоден почерк бе написано:
Има само един човек в целия свят, който отговаря на специфичните ти изисквания:
Ели Глин от „Ефективни инженерни решения“.
Литъл Уест Стрийт 12, Гринидж вилидж,