— Какво ли е станало? — обади се Хей Лин. — Какво е направил тоя?
В замъгления ми мозък беше започнало да просветва. Не знание или логика, а по-скоро инстинкт.
— Спиранията на тока — казах аз — Бил е Дани. Не знам защо или как, но той трябва да има нещо общо с това.
Спомних си онзи ужасен момент, когато бях усетила как цялата електроенергия около нас се излива в Дани.
— Няма ли го?
Гласецът беше много тъничък и трепереше. И не принадлежеше на никоя от нас.
Подскочих. Мисля, че всички посочихме. Лъчите на двете фенерчета, които бяхме светнали, запретърсваха стаята.
— Там — рекох. — На полицата, под прозореца.
Беше транзисторът на Дани. Малък, спретнат, електриковосин. Като очите му. Не. Точно сега не исках да си мисля за очите на Дани.
— Видя ли го да си тръгва? — попитах.
— Дори не каза „довиждане“.
Твърдението беше придружено от малко статично електричество и от треперива цигулкова пиеса.
— Замина. Просто замина. Остави ме. Остави ме съвсем самичко — цигулките затрептяха още по-силно.
— Къде отиде той? — обади се Корнелия.
Синьото радио не й обърна внимание. Остана само траурната музика. Корнелия ме погледна.
— Ти го питай. Трябва да знаем.
— Моля те — опитах аз. — Наистина е много важно. Къде замина Дани?
— Съвсем самичко. А толкова се стараех. Но не. Не му стигах! И той замина с нея.
Последната дума излезе толкова киселинна, че се зачудих дали не е такъв вкусът на батериите му.
— С нея ли? — в отговор усетих пристъп на ревност. — Коя нея?
— Онази голяма, грозна, вулгарна шумотевица, която си взе! Бум-тряс. Бум-бум-бум. Никаква класа. Никаква култура. Само децибели и безвкусица. Но предполагам, мъжете са такива.
Уредбата. Транзисторът говореше за уредбата. От ума ми излетяха всякакви представи за това как Дани се киска зад гърба ми с някое хърбаво момиче с лице на модел, което изглежда хиляди пъти по-добре от мен. А после ми се прииска сама да се сритам, задето изобщо съм си помислила нещо такова пред прага на истинска катастрофа. Всъщност тя вече беше факт — Сърцето го нямаше.
— Какво стана? — продължих разпита.
— Той се превърна в светлина.
— В какво?!
Транзисторът изхлипа погребално.
— Точно това стана. Нахрани се и после се превърна в светлина.
— Нахрани ли се?
— От контактите — обясни синьото радио, сякаш това беше очевидно и абсолютно разумно. Но за него, естествено, си беше. То също живееше от онова, което Джеймс обикновено нарича „по-чисти форми на енергия“. Ала Дани?
— Искаш да кажеш, че той… се храни с електричество? — изрекох го само за да съм сигурна.
— Разбира се. И какъв апетит има това момче!
Ако имаше лице, транзисторът щеше да сияе. Фоновата музика стана по-плътна и някак майчинска, малко като фагот с други духови инструменти.
Ние петте се взирахме една в друга.
— Е — меко обобщи Хей Лин, — каквото и да е, той определено не е човек. И силно се съмнявам, че е от този свят.
Седяхме в моята стая и мрачно преценявахме възможностите. А те бяха отчайващо малко.
— Трябва да говорим с Оракула — настояваше Хей Лин.
Не можех да споря за това. Адски ми беше противна идеята да застана пред него и пред Съборния храм и всички да разберат каква глупачка съм била. Колко безотговорна. Колко… колко лоша Пазителка на Сърцето съм всъщност. Чувствах се сива. И празна. И засрамена.
Нещо се отърка в ръката ми. Моят съсел. Сви се на топка в скута ми, без да помръдва — нещо съвсем необичайно за него. Обикновено е ненормално подвижен за съсел. Всъщност е цяло бедствие, от което на мебелите понякога им идва множко. Но точно сега топлото му телце ми беше голяма утеха. Нежно погалих меката козинка.
— Ама наистина трябва да го направим — повтори Хей Лин.
— Хммм — обади се Ирма. — Обаче има една дребна подробност. Как ще стигнем дотам без Сърцето?
Отново се втренчихме една в друга. Този проблем изобщо не ми бе хрумвал. Но Ирма беше права. Преди, когато пътувахме до Кандракар или където и да било извън нашия свят, Сърцето винаги участваше.
Мисля, че едва в този миг осъзнах размера на катастрофата, която бях предизвикала. Дотогава, струва ми се, се бях чувствала като дете, което е направило нещо наистина лошо, но все още си мисли, че възрастните някак ще го оправят.