Но ако не можехме дори да стигнем до Оракула? Ако никога не успеехме да си върнем Сърцето? Кои щяхме да бъдем без него? И какво щеше да стане с Кандракар? Можеше… можеше ли Дани — или който и да беше той — наистина да застраши самия Кандракар?
— Вече дори не сме истински магьосници — прошепнах аз.
Лошото беше, че не го бях причинила само на себе си, но и на всички останали. Ако Сърцето наистина беше изгубено… Дори не смеех да си помисля какво щеше да стане с равновесието между Доброто и Злото във Вселената.
— Уил… — Тарани неуверено положи ръка върху моята. — Не го вземай толкова навътре. Ще измислим нещо.
Не плача много често. Но ми стана ясно, че ако още секунда поседя така и Тарани е толкова мила с мен, ще имат нужда от парцал и кофа, за да подсушат пода. Гушнах по-здраво съсела и станах.
— Къде отиваш? — попита Ирма.
— Трябва да пийна малко вода — предъвках в отговор и се отправих към кухнята на гумените си крака.
Съселът се измъкна от ръцете ми. В момента изобщо не ме беше грижа дали ще изгризе цялата тапицерия вкъщи. Пуснах студената вода, протегнах ръце под нея и после ги притиснах към лицето си.
— Госпожице Уил?
Джеймс. Е, поне той все още ми говореше.
— Да?
— На долния ми рафт има малко течен шоколад.
Течен шоколад. Вечното лекарство, когато ми е криво. Сигурно наистина съм изглеждала ужасно, щом Джеймс ми предложи такава нездравословна храна.
— Благодаря.
— Ще си вземете ли малко, госпожице?
— Не точно сега, благодаря.
Това не беше криза, която да удавиш в захар и наситени мазнини. Всъщност от подобна мисъл малко ми се догади. Бавно избърсах ръце в кухненската кърпа. Беше ме страх да се върна при другите. Който е казал, че споделеното нещастие е половин нещастие, не е имал моите проблеми. Щом погледнех четирите момичета и като знаех какво съм им причинила, се чувствах четири пъти по-виновна.
Джеймс прочисти гърло по най-подходящия за един иконом начин.
— Хм-хм. Госпожице Уил?
— Да, Джеймс?
— Нали знаете, винаги може да използвате вълшебната думичка.
Каква вълшебна думичка? Не знаех заклинание, което да върне Сърцето или да ни отведе в Кандракар. После изведнъж разбрах какво има предвид.
— Тоест… просто да кажа „моля“?
Той се поусмихна:
— Доста често върши работа.
Докато размишлявах върху това, се върнах в стаята, където останалите стояха точно толкова унили, колкото и преди. Е, казах си, струва си да опитаме.
— Момичета, имам идея. Или нещо подобно.
Ирма и Тарани вдигнаха очи. Другите две дори не помръднаха.
— Така ли? — запита Тарани. — Що за идея?
— Ясно ми е, че не можем сами да се доберем до Кандракар. Но ако помолим Оракула да ни пренесе там? Да го помолим много учтиво, естествено.
— Смяташ… че той може да ни чуе?
— Защо не? Изглежда знае повечето неща, които стават из световете.
Те потънаха в размисъл.
— Няма да навреди, ако пробваме — най-сетне рече Ирма.
— И какво да направим? Просто… да затворим очи и да си го пожелаем? Или какво? — Хей Лин вече седеше на леглото ми по-изправена отпреди.
Аз свих рамене:
— Мислех си… може би да се хванем за ръце. И петте. Да го направим заедно.
Дори и без Сърцето, както ми се струваше, заедно ще сме по-силни.
Хей Лин се плъзна от леглото и седна на пода до Тарани с кръстосани крака.
— Дадено — просто каза тя.
Ирма и Корнелия също седнаха долу. Аз огледах кръга. Толкова сме различни. Тарани — тиха и замислена, а на моменти и малко нервна. Ирма — жизнена и забавна, но понякога попрекалява. Корнелия е най-чувствителната и скептичната към странни идеи. Хей Лин е толкова бодра и енергична, винаги е в добро настроение. Или почти винаги. Но сега не изглеждаше особено щастлива. През повечето време, когато сме заедно, се шегуваме — най-вече Ирма — и се закачаме. И много се смеем. Сега обаче нямаше нищо такова. Всички изглеждаха малко… не знам, може би донякъде се чувстваха като мен самата: объркана и куха отвътре. Но никоя от тях не започна с „Аз нали ти казах“. Или: „Ако не беше такава глупачка“. Или: „Вината си е само твоя“.
Седнах и аз. Хванахме се за ръце. Затворих очи. Моля те, мислех си. Моля те, чуй ни. Може да съм се държала ужасно глупаво и безотговорно, но те не са направили нищо, за да заслужат това… тази празнота. Моля те.