И сякаш усетих вятър. Светлина. Нещо наистина ставаше, но не се осмелявах да отворя очи.
Смътно дочух едно тревожно „Рррр!“ от съсела и едно тихо „Късмет, госпожице Уил!“ от Джеймс. После изчезнаха всички обичайни звуци на Хедърфилд — далечното бучене и рева на уличното движение, тихите прищраквания и стъпки, работещите телевизори в съседните апартаменти. Остана само тишина.
Добре дошли, Пазителки.
Най-после отворих очи. Горе-долу имах представа от огромната зала в Съборния храм, почти безкрайно високите колони и сводестия таван, толкова далеч-далеч над нас, че можеше да бъде и самото небе. Но единственото, което наистина видях, беше лицето на Оракула.
В погледа му нямаше обвинение. Само сериозност и тихо очакване.
— Аз изгубих Сърцето — избухнах, макар да бях сигурна, че той вече знае.
Да.
— Аз… ще сторя всичко възможно, за да го върна!
Надявам се, не.
— Моля?
Надявам се да сториш само каквото е необходимо и правилно.
Обмислих за момент чутото.
— Мен… измамиха ме — продължих. И ме нараниха. И унижиха.
Последното не го казах на глас, но имах неприятното усещане, че той все пак е чул всичко.
Да.
— Той открадна Сърцето. Това не може да е правилно.
Лош късмет. И съжалявам за болката ти. Но в този миг крадецът е в по-голяма опасност от вас, Пазителки.
— Дани? В опасност?
Да.
— Но… защо?
Мислиш ли, Пазителко, че някой може да притежава Сърцето на Кандракар и да не бъде променен от него?
Спомних си мига, в който го поех за първи път, и поклатих глава. Не. Така беше. Всичко се променяше — всичко.
А онзи, който го притежава незаконно, може да се промени… опасно. И по тази причина трябва да върнеш Сърцето.
— Ала… къде е той? Какво е?
Отговорът на въпроса „какво“ е отговор и на въпроса „къде“. Той е на Нимбус, дома на слънчевите саламандри.
— Дани е… саламандър? Но той изглежда като човек. Макар и да не се държи съвсем по човешки — последното прозвуча малко по-горчиво, отколкото ми се искаше.
Слънчевият саламандър е създание от енергия. Той може да приема почти всяка форма, която му харесва.
Изведнъж си спомних огромната котка с много сини очи. Дали е бил… Дани? Наблюдавал ни е, шпионирал ни е… и ме е видял да използвам Сърцето? И може би вече е кроял планове как да ме измами? Като се престори, че ме харесва, а през цялото време той… Усетих по лицето ми да се стичат горещи сълзи и гневно ги избърсах.
— Но защо го открадна, щом е толкова опасно? И как изобщо се е озовал в Хедърфилд? След като живее в този… в този свят Нимбус.
За един саламандър Сърцето свети като малко слънце. Както ярките предмети привличат свраката, така и саламандърът, усетил Сърцето, ще поиска да го притежава. Не мисля, че има друго. Надявам се да няма. Такава кражба ще е почти невинна, но Нова ще има нужда от много повече невинност, ако иска да оцелее. А как се е озовал във вашия свят… Казах, че саламандрите могат да приемат почти всяка форма. Неколцина, и то много надарени, могат изобщо да не приемат форма, а да пътуват като чиста енергия. И както светлината минава през стъкло, така и те могат да преминат от свят в свят.
Сетих се какво каза синьото радио: „Той се превърна в светлина“.
— Тогава защо не виждаме и други от тях?
Защото са дали обет. Обрекли са се да служат и да защитават своята територия и своите хора. Ако Нова е нарушил обета си, за да дойде при вас, е в още по-голяма опасност и трябва бързо да стигнете до него.
Стори ми се, че Оракулът проявява прекалена загриженост към един лъжлив крадец и мошеник. Бях бясна. Исках да си върна своето.
— Ще ни изпратите ли там?
Да.
— А кога?
На лицето на Оракула се появи усмивка.
Сега, нетърпелива моя. Сега.
6
Нимбус
Дззззин. Дууууууууум. Тряс!
Ама че време беше на Нимбус. Страшна работа. Гръмотевици трещяха и бумтяха наоколо в разкъсваното от светкавици плътно въгленочерно небе.