Светкавици…
— Значи това е имал предвид — въздъхнах аз.
— Какво? — измърмори Корнелия.
— Ъъ… нищо — усещах как бузите ми горят — Просто… той каза, че косата ми била с цвят на мълния.
Тарани вдигна вежди.
— Е, поне сме сигурни вече, че сме попаднали на точното място.
Светкавиците, описващи непрекъснати зигзаги в небето, бяха най-често червени — яркоалени, които просветляваха до бяло само в средата. Това придаваше на мястото празничен дух. Фойерверки. Ракети и златни дъждове. Сякаш оставаше само да запалим факли и да запеем. Да пукаме пуканки или да ядем хотдог. Или поне изглеждаше така, докато не ни прониза първият леден повей на вятъра. Той буквално повдигна Тарани. Видях го — за миг краката й се откъснаха от земята. И после започна градушката.
— Ооооо! — изпищя Ирма. — Ама те са твърди!
А бяха и големи. Не беше просто градушка, а сякаш по нас стреляха с ледени куршуми.
— Трябва да намерим подслон — извиках аз. — Вижте, там има светлина. Да вървим нататък.
Запрепъвахме се през бурята. С Тарани сплетохме ръце, за да не ни отвее вятърът. От лапавицата пътеката беше хлъзгава, а плътният мъх от двете й страни се превърна в ниски бодливи храсти, които не обичаха да ги докосваш. Знам го — залитнах към един и на ръката ми се появи смъдяща драскотина. А тази светлинка сякаш изобщо не се приближаваше.
Тряс. Дззззин.
От ослепителна мълния светът за миг побеля, после поаленя, накрая почерня. Препънах се и паднах на ръце и колене върху ръбестия груб чакъл. Не виждах. Нищо не виждах!
След това постепенно зрението ми започна да се връща. Само на няколко крачки пред нас весело пламтеше дънер. Мълния го бе прерязала точно по средата.
— Леле, колко беше близо — гласът на Ирма трепереше. — Не можем ли да направим нещо? Не е никак безопасно.
Усещах яда и тътена на енергията в небето. Усещах гневното напрежение като статично струпване и готовата да изригне мълния. Но да направим нещо? Не виждах как.
— Не мисля, че е възможно — отвърнах. — Не… не и каквито сме сега.
Без Сърцето, исках да кажа, но не се осмелявах да го произнеса на глас.
— Освен ако Хей Лин не може… — не бях сигурна какво. Да отвее бурята ли? Или да помоли ветровете да я пренесат някъде другаде?
Тя поклати глава.
— Вече пробвах. Но… нямам достатъчно сила без… — поколеба се, но мисля, че също не искаше да говори за Сърцето. — Просто нямам достатъчно сила — повтори.
Изглеждаше толкова мъничка, замръзнала и изгубена. Правата й черна коса беше съвсем прилепнала към главата й. Но невъзмутима както винаги, се поусмихна леко:
— Предполагам, че трябва да сторим като всеки друг — да намерим подслон — подсмръкна тя. — Поне всеки с малко здрав разум.
Отне ни горе-долу половин час да се доберем до светлината, която бях видяла. Гръмотевиците продължаваха да пробиват тъпанчетата на ушите ни, но поне градушката беше преминала в леден дъжд. Не бях обаче съвсем сигурна дали така е по-добре. От дъжда болеше по-малко, но пък ставахме все по-мокри. Най-сетне се приближихме достатъчно, за да видим, че светлината идваше от прозорците с кепенци на малка… струва ми се, фермерска къща, донякъде вкопана в хълма зад нея. Покривът й беше толкова плътно покрит с торф, че не можеше да се разбере къде свършва хълмът и къде започва самата къща. Минахме през бяла врата, прекосихме мокрия павиран двор и почукахме на вратата.
Тя се отвори рязко.
— Влизайте, влизайте — изръмжа боботещ бас. — И бързо, да не излезе цялата топлина… — той замлъкна изведнъж. — Боже мили, що за странна компания!
Е, ние поне нямахме рога. Беше ми на върха на езика, но не го казах. Нямаше да е учтиво. Но пък рогата му бяха доста красиви. Извити като на овен и старателно полирани и лакирани. Като се изключеше и фактът, че беше… ами с прекалено много вълна, той изглеждаше почти като човек. Като набит, силен и не много висок мъж на средна възраст.
— Извинете ни — започнах. — Но не сме оттук и се надявахме да ни подслоните от бурята…
— Буря ли? — изглеждаше озадачен. — Буря ли се задава?
Разбута ни, за да погледне небето. После въздъхна облекчено:
— А, не, това е само слаба градушка. Ще свърши след няколко часа. Хайде, влизайте, влизайте, не стойте там, че ще се намокрите.
Слаба градушка ли? Сигурна бях, че от парчетата град са ни останали синини. Но нямах намерение да оспорвам поканата му. Последвахме го през коридор като тунел и се озовахме в голяма, подобна на пещера кухня.