— Госпожо Къдълфлийс! — извика той. — Госпожо Къдълфлийс, имаме гости!
Едра… очевидно жена, макар и не точно човек, се извърна от весело бумтящото огнище и тенджерата, която бъркаше, за да изгледа изненадано гостите, доведени у дома от нейния… съпруг ли й беше той?
— Боже мили! — тя възкликна точно като него. — А и толкова мокри! Господин Къдълфлийс, не стой така. Халати! Хавлии! Сапун и топла вода. Бедните агънца са съвсем подгизнали.
— Ъъ… не искаме да ви създаваме проблеми… — започнах колебливо, но тя отхвърли възраженията ми.
— Глупости. Сега свалете тези мокри неща… Що за странни дрехи?! И донесете голямата вана от миялното — посочи тя с капещия черпак.
Ирма и Тарани се подчиниха — изглеждаха толкова зашеметени, колкото и аз. Стараейки се да не се втренчвам прекалено много в грижовната ни домакиня, се огледах наоколо. От тъмните греди на тавана висяха мрежи, пълни с корени, лук и сушени плодове. На всички стени имаше полици с чаши, купи и красиво изрисувани чинии, както и емайлирани кутии с всякакви форми и размери. Със същия успех можехме и да се намираме в някоя много старомодна селска кухня у дома. Освен дето жената, бъркаща яденето, случайно имаше бяла къдрава козина почти по цялото си тяло — или поне по частите, останали непокрити от синята рокля и бялата престилка. Обаче нямаше рога. Може би само мъжете на Нимбус имаха.
Господин Къдълфлийс — толкова черен, колкото жена му бе бяла — се върна, понесъл огромна купчина пухкави халати и хавлии. Ваната, довлечена от Тарани и Ирма, бе напълнена с гореща вода от огромен меден чайник. Тя беше толкова голяма, че можеше да побере две от нас едновременно. Колкото и да обичам да се къпя, все пак малко ме беше срам просто така да сваля подгизналата фланелка и панталоните. Госпожа Къдълфлийс забеляза колебанието ми (или поне така ми се стори) и нареди на господин Къдълфлийс да направи нещо като параван от одеяло, метла и два стола, „за да оставим девойчетата малко на спокойствие“. Не след дълго всички ние се бяхме стоплили, бяхме чисти и увити в невероятно меки дълги вълнени роби.
— А сега — обади се господин Къдълфлийс, — може би ще ни кажете защо сте тук.
— След топлата храна — добави госпожа Къдълфлийс твърдо и сипа бяла кремообразна зеленчукова яхния в седем глинени купи.
— Познавате ли един саламандър на име Дани Нова? — попитах аз с надеждата, че Дани не е излъгал поне за истинското си име.
— Нова ли? — господин Къдълфлийс потърка черната си брада. — Има няколко Нова по пътя за Глумсбъри, нали, госпожо Къдълфлийс?
— Мисля, че да — отговори тя, докато пълнеше чашата си със студен сайдер. — Но не съм чувала за никакъв Дани. Това не е име на саламандър.
— О, навремето имаше и един Нова в Брамбълтън — добави господин Къдълфлийс. — Не знам обаче дали е още там. И един в Горен Смитуел.
Сърцето ми падна в петите.
— Значи Нова е често срещано име, така ли?
— Е, може би не чак толкова като Лукс или Стела, но все пак достатъчно често срещано.
— Този, когото търсим, е горе-долу ей толкова висок, има… — тогава осъзнах, че да описвам някого, който си променя формата, е доста безсмислено. Саламандрите могат да приемат почти всяка форма, която си поискат, беше казал Оракулът. Изобщо нямаше нужда да споменавам къдрава кестенява коса и електриковосини очи. Боже Господи, помислих си. Никога няма да го намерим. Подсмръкнах, опитвайки се да скрия няколко сълзи на отчаяние.
Мека, покрита с бяла козина длан ме погали по ръката.
— Стига, миличка, успокой се — каза госпожа Къдълфлийс. — Всичко ще се нареди. Ще видиш. А какво искате от този ваш Нова?
Ръката, която ме галеше, имаше само четири пръста и очевидно трябваше да изглежда точно така. Затова цялото преживяване си беше доста нереално. Но нежността й беше съвсем истинска.
— Той… аз изгубих… той открадна… — не можех да продължа.
— Нещо твое? — в тъмните й очи имаше симпатия. — Знаете ли, повечето саламандри са доста добри. Дори и ако са малко… авантюристи. Но не бихме могли да оцелеем без тях. Това го помнете! Но като видят нещо, което искат… Е, не са точно като нас. Надявам се да намерите това, което търсите, агънца.
Господин Къдълфлийс се оказа прав — градушката продължи само няколко часа. Истинските бури, каза той, могат да се проточат с дни и са много по-свирепи. Надявах се да не останем на Нимбус чак толкова дълго, за да преживеем нещо подобно.