Утрото дойде светло и влажно. Между плочите на двора бяха останали няколко парчета град — като мътни сиви перли, хвърлени в калта.
— Благодарим за всичко, госпожо Къдълфлийс — Ирма леко прегърна нашата домакиня. — Спасихте живота ни!
— О, да, може и така да е — каза госпожа Къдълфлийс. — Но се грижете за себе си. Не се мотайте навън, без да сте облечени както трябва!
Подходящото облекло очевидно беше сред основните й приоритети и, като се има предвид какво е времето на Нимбус, ясно защо. Тя беше много щедра и грижовна, затова сега всички ние бяхме топло облечени с пелерини, набързо направени от одеяла.
— И сега накъде? — попита господин Къдълфлийс, който бе настоял да върви с нас поне до следващия град. — Към Брамбълтън или към Глумсбъри?
— Натам — настоях аз, сочейки право на изток.
— Тогава към Глумсбъри.
След като мина през портата, той зави надясно. Известно време вървяхме в мълчание.
— Защо натам? — най-после попита Тарани.
— Не знам — отвърнах аз. — Просто реших… че така е правилно.
— Прозвуча много убедена.
— Така ли?
Осъзнах, че наистина съм била сигурна. Изобщо не се поколебах. Изохках и спрях.
Корнелия почти се блъсна в мен.
— Какво ти става? — удиви се тя.
— Току-що… току-що разбрах. Аз знам.
— Знаеш ли? Какво знаеш?
Сложих ръка на сърцето си.
— Чувствам го. Мога да почувствам Сърцето.
Точно както слънчогледът знае къде е слънцето. Както пощенският гълъб. Знаех. Разсмях се като луда — смеех се за първи път, откакто… ами да, след влакчето на ужасите.
— Той няма да може да се измъкне. Знам къде е. Може да бяга, но не може да се скрие…
Почувствах се все едно завивам с блъскаща се количка — точно там, на калната пътека.
— Сигурна ли си? — попита Корнелия.
Кимнах.
— Супер! — усмихна се и Ирма. — Тогава единственото, което може да ни притеснява, е как да му вземем Сърцето.
Изтрещя мълния и небето внезапно притъмня.
— Момичета — обади се господин Къдълфлийс, — да побързаме. Задава се нова градушка и трябва да стигнем до следващия подслон.
Погледнах Ирма:
— Права си. Как да вземем Сърцето, а също и как да не ни порази мълния, преди да се доберем до него.
Валеше толкова силно, сякаш се образуваше плътно покривало пред входа на пещерата… Всъщност подслонът приличаше по-скоро на изкопана в хълма кухина. Господин Къдълфлийс ни каза, че тук има такива по всички по-оживени пътища.
— Какво имаше предвид госпожа Къдълфлийс с това, че… че няма да оцелеете без саламандрите? — зададох въпроса си след кратко колебание.
Господин Къдълфлийс изтри дъждовната вода от рунтавата си глава. Рогата му проблясваха влажни в полумрака.
— Вие откъде сте, момичета? — внимателно попита той на свой ред. — Там, където живеете, няма ли саламандри?
Поклатих глава.
— Дани е първият, когото съм виждала някога.
— А кой тогава ви пази от светкавиците?
— Ами ние имаме… нещо като устройство, което се слага на къщата.
Как точно да обясниш какво е гръмоотвод?
— Аха — рече той. — Защитен чадър. Е, предполагам, вършат доста добра работа. Но тук ние се доверяваме на добрия саламандър.
Ясно, помислих си. Естествено. Саламандрите се хранят с електричество. Значи ядат светкавиците. Хранят се с тях. И ако можеше да се съди по последните дванайсет часа, светкавици на Нимбус дал господ.
Господин Къдълфлийс вдигна глава.
— Отслабва. По-добре да тръгваме, ако искаме да понапреднем преди следващия дъжд.
Отслабва ли? Погледнах към все така продължаващия порой и после към приятелките си Пазителки. И той викаше на това „отслабва“?
— Ирма… — обърнах се тихо към нея. — Можеш ли да направиш нещо? Например… да ни запазиш сухи?
— Ще опитам — мрачно отвърна тя. — Но не е лесно. Сега нищо не е лесно.
Искаше да каже: „Сега, когато нямаме Сърцето“. И отново се почувствах виновна.
— Тогава по-добре недей — реших аз. — Може би е по-разумно да запазим всичките си сили за… когато наистина ще са нужни.
И така, измъкнахме се под дъжда, защитени единствено от одеялата мантии на госпожа Къдълфлийс. Те бяха от хубава плътна вълна и без тях със сигурност щяхме да сме значително по-зле. Но аз продължавах да попоглеждам непромокаемото руно на господин Къдълфлийс със завист.