7
Саламандровата буря
— Не — поколебах се аз. — Трябва да тръгнем натам — посочих северното разклонение на пътя.
— Сигурна ли си? — Ирма прозвуча също толкова колебливо. — Искам да кажа… та ние почти стигнахме.
В далечината вече виждахме Глумсбъри — беше толкова хубаво, толкова уютно близо, стига само Дани да беше тук. Но той не беше.
— Натам — повторих.
— Щом сте убедени, момичета — каза господин Къдълфлийс със съмнение в гласа. — Но това е пътят за Лилипонд. Боя се, че ще трябва да продължите сами, иначе няма да мога да се върна при госпожа Къдълфлийс още тази вечер.
— Колко е до Лилипонд? — мрачно попита Корнелия.
— Поне още половин ден път, при това, ако времето остане също толкова хубаво, колкото досега. Но чуйте. Защо не отидете да се видите със саламандъра на Глумсбъри, след като така и така сте тук? Тя може да знае повече от мен за вашия Дани Нова. А мисля, че и тя самата е Нова. Казва се Солана.
Звучеше много по-привлекателно, отколкото да се влачим още кой знае колко в калта — особено ако инстинктите ми ме заблуждаваха. Но не. Знаех, че не ме лъжат.
— Няма да навреди, ако питаме — обади се Хей Лин. — След като вече сме тук.
Господин Къдълфлийс ни поведе през града към Кулата на саламандъра точно на север от Глумсбъри. Както забелязах, почти всички къщи бяха ниски, покрити с торф — като неговата собствена. Е, поне в общи линии вървяхме в правилната посока, помислих си, нетърпелива заради забавянето. Докато се катерехме нагоре по хълма към високата порта на глумсбърийския саламандър, се разнесе поредният силен гръм и над главите ни припука електричество.
Господин Къдълфлийс спря насред крачка.
— Опа. Нагоре или надолу, момичета? Моля ви, решавайте бързо. Няма да е много приятно, ако ни завали насред път.
— Нагоре — веднага отговорих аз. — Иначе по-късно пак ще трябва да се катерим.
— Тогава просто да се надяваме, че саламандърът си върши работата — той предпазливо погледна нагоре.
В небето просветна алена мълния. Въздухът бе толкова натежал от статично електричество, че вълната на господин Къдълфлийс се къдреше. Зарадвах се, че поне в момента не вали. И после в полезрението ми влезе нещо, което почти ме остави без дъх.
Огромно. Бяло. Красиво. Като дракон, само че… не толкова гущероподобно. Дълъг врат, огромни, леко движещи се криле почти като на скат. И блестящо, просветващо като звезда тяло на фона на изпълненото с тежки буреносни облаци небе. Реещо се, извиващо се, въртящо се като на игра по въздушните течения.
Боже Господи! Мълнията. Ами ако го удари? В ума ми нахлуха неясни спомени за уроците по физика и за хвърчилото на Бенджамин Франклин. Толкова високо и толкова голямо — как да не бъде ударено?
Алени линии светлина чертаеха зигзаги около него. Белите криле сякаш се разперваха все повече и повече. Светкавиците го удряха — веднъж, дваж — потъваха в него, превръщайки тези криле в рубинен огън.
Мисля, че извиках.
Господин Къдълфлийс се засмя — с истинско облекчение:
— О, ето я. Сега наистина сме в безопасност.
Той просто продължи нагоре по хълма. А аз чаках, за да видя как великолепното създание в небето пламва, изгаря и пада на земята. Но не. То се рееше все по-високо. Изведнъж разбрах какво наблюдавам. Саламандъра на Глумсбъри, разбира се. Вършеше си работата.
Стигнахме до Кулата на върха на хълма. Беше най-високото здание наоколо. Всъщност единственото високо здание. Имаше смисъл в това. Да построиш нещо високо на това място е все едно направо да поканиш мълния да те удари. И само саламандър би го направил.
Господин Къдълфлийс почука небрежно на вратата на Кулата и после влезе. Саламандърът все още се рееше в небето и явно вътре нямаше никого. Изкачихме се по витото стълбище до голяма гола стая на върха. В средата й бумтеше огън, запален в огромна кръгла каменна камина. На една полица, опасваща половината стая, имаше странна сбирка от предмети — няколко стъклени лещи с различни размери, малка вятърна мелница играчка, някакъв амулет и разни други неща, приличащи на буци въглища. В стаята нямаше нищо друго. Въпреки огъня, тук, горе, беше студено, тъй като голям извит като арка портал извеждаше на балкона. Доколкото можех да видя, портал без врата в него.