Над нас се разнесе сухият плясък на огромни бели криле. Свих глава точно навреме, но саламандърът и бездруго не се интересуваше от нас.
Понесена от вятъра, тя се издигаше по спирала все по-високо и по-високо. И после се отправи в посока към Лилипонд.
— Много извинявайте, момичета — господин Къдълфлийс беше паднал на колене и бавно се изправяше. — Боя се, че ви дадох лош съвет.
И аз така си помислих. Не беше нужно много мозък, за да се сетиш, че мадам Солана беше подгонила Дани. Ако се съдеше по пронизителния писък, намеренията й бяха много далеч от приятелските.
— Аз ви създадох тези проблеми — вайкаше се той. — Най-малкото, което мога да сторя, е да ви помогна да ги разрешите.
— Ами госпожа Къдълфлийс… няма да успеете да се приберете вкъщи преди падането на нощта, както сте обещали.
Господин Къдълфлийс въздъхна.
— Госпожа Къдълфлийс ще разбере. Сега искате ли да тръгваме към Лилипонд, или не?
— Тръгваме — каза Корнелия. — И бързо, че замръзвам.
Както после ни обясни господин Къдълфлийс, имахме невероятен късмет с времето. Това означава, че трябваше да си търсим подслон само два пъти по време на полудневния изтощителен преход към Лилипонд. Но така или иначе студената кал, която жвакаше около глезените ни, ставаше все по-студена, а уморените ни крака — все по-уморени. Завиждах на мадам Солана за крилете й. Тя щеше да стигне там много преди нас, а това ме безпокоеше съвсем сериозно.
Като наближихме Лилипонд, започнахме да срещаме хора, които го напускаха. Господин Къдълфлийс поговори тихо с едно семейство, сякаш тръгнало с цялата си покъщнина, натоварена на ниска кола, в която бяха впрегнати две доста раздразнителни добичета.
— Къщата изгоря — докато разказваше, мъжът нервно потриваше рога. — Какво можем да сторим? Не искам да строя нова на място, където саламандърът не може да си гледа работата. Ще е само загуба на време, че и опасно на всичкото отгоре. Имаме роднини към Смитуел. И решихме да отидем там.
Жена му се опитваше да успокои едно от децата — малко рунтаво момченце, което скимтеше от умора.
— Хайде, стига, агънце — шепнеше тя. — Стига, стига.
Звучеше точно като госпожа Къдълфлийс и това ме изпълни със странно чувство на носталгия по малката покрита с торф ферма, където бях прекарала само една нощ.
Лилипонд беше тъжна гледка. Не бе останало незасегнато дърво, няколко къщи бяха изгорели до основи, а значителна част от торфа по покривите на останалите беше овъглен. Господин Къдълфлийс зацъка неодобрително с език.
— Ето, пристигнахме — каза той. — Това е. Кулата на саламандъра трябва да е нататък — посочи на север. — Не искате ли първо да хапнете? Не е добре да се изправите… пред каквото ще се изправите на празен стомах.
Поклатих глава. Сега можех да усетя Сърцето — толкова силно, че болеше — като болка някъде вътре, близо до собственото ми сърце. Не можех да чакам повече.
— Е, какво ще правим? — попита Ирма. — Не можем просто да се качим дотам, да почукаме на вратата му и да настояваме да ни върне Сърцето. Или можем, а?
Част от мен искаше да се втурне нагоре и да стори точно това. Нещо, каквото и да е, стига само пак да мога да съм цяла. Но си спомних думите на Оракула: Надявам се да сториш само каквото е необходимо и правилно. После се замислих за това как изглеждаше мадам Солана точно преди да избягаме от нейната кула. Без Сърцето се чувствах безнадеждно слаба. Не бях сигурна, че искам да застана между нея и нещо, което тя иска. Потърках мястото на гърдите си, където ме болеше, със студена и загрубяла ръка.
— Може би трябва добре да помислим с какво да се заемем най-напред — рекох. — Защото не сме в състояние да сломим всяка съпротива с магия.
— Не можем дори да се трансформираме — мрачно се обади Корнелия. — Но най-много от всичко искам да се отърва от тия влажни дрипи. Прекалено много затънахме в това да бъдем съвсем обикновени.
— Все пак добрата новина е, че не притежаваме само силна магия и красива външност — категорично заяви Ирма. — Спомнете си, че всъщност сме и много умни!
Красива външност. Не се удържах и се разхилих. С изключение на Корнелия, която бе успяла да накара мантията от домашнотъкано одеяло да прилича на свръхмодерен аксесоар, останалите изглеждахме доста жалки. Измръзнали, мокри, кални и, като капак на всичко, абсолютно изподрани. Махнах с ръка към групичката ни.