— Тя обича най-много мееен, обича най-много мееен — напяваше Фрида и този път нямаше начин да бъде разбрана погрешно.
Джеймс се разтресе в отговор, но не се осмели да проговори. Сложих филийките в чиния и започнах да ровя из него за масло.
— Наситени животински мазнини? Трябва да са на третия рафт отгоре надолу, госпожице Уил — в гласа му се чувстваше ледено неодобрение.
— Стига си се цупил — опитах се да го успокоя и започнах да мажа с масло едната филийка. — Казах, че ще изям салатата, нали?
— Това едва ли е… — започна той, но гласът му секна изведнъж. Токът беше спрял.
Някъде в сградата завиха две охранителни аларми. Обаче в апартамента ни се беше възцарила страшна тишина.
— Джеймс? — поколебах се аз. — Джеймс, добре ли си?
Мина доста време преди да отговори. После светлините му замъждукаха и пак взе да нарежда с тих възмутен глас:
— Това е за трети път тази седмица. Как може да се работи при тези условия? Не обвинявайте мен, ако млякото прокисне.
Въздъхнах с такова облекчение, че чак посегнах да го погаля по вратата със свободната си ръка, докато държах полунамазаната филийка в другата.
— Извинявай, Джеймс. Разбирам, че сигурно не ти е много добре. От компаниите за електро– и водоснабдяване съобщиха, че работят по въпроса. Само че още не са сигурни каква е причината.
Бях го чула по новините. Тази седмица имаше няколко големи срива в електрическата мрежа, единият се случи в най-натовареното време сутринта. Нито един светофар не работеше и центърът на Хедърфилд бе задръстен от ядосани шофьори за близо час. Никой не беше очарован.
— Вие, консумиращите въглехидрати организми, изобщо не си давате сметка какво е да зависиш от по-чисти форми на енергия. Вие просто ни включвате и очаквате от нас да работим при всяко положение. Включ-изключ, включ-изключ. По начина, по който се отнасяте с нас, човек би си помислил, че ние сме само машини.
— Знам, Джеймс — казах успокоително. — И съжалявам.
— Аз също имам свой живот, нали знаете! Трябва да ръководя домакинството!
— Разбира се. Виж, може би не бива да говориш толкова много, докато още няма ток. Така се изморяваш.
Единствената причина той да работи беше, защото съм наблизо. Аз и Сърцето на Кандракар. Предполагам, заедно можем да бъдем наречени един от най-мощните енергийни източници във Вселената.
— О, извинете, госпожице Уил — гласът на Джеймс потреперваше от наранени чувства. — Само ми кажете, ако ви досаждам. Може би бихте предпочели да си поговорите с тостера? Или с онези две оглушителни изчадия на стълбището?
Имаше предвид все още виещите охранителни аларми. Те, естествено, работеха на батерии и бяха програмирани да реагират на всяка намеса в системата. Почти не разговарях с аларми — бяха прекалено невъздържани, параноични създания, убедени, че всеки иска да ги нападне. Но в момента Джеймс опасно заприличваше на тях.
— Е, Джеймс, нали знаеш, че никой не спира тока само за да те ядоса…
На вратата се почука. Спрях насред изречението и изпуснах препечената филийка.
— Опа — прошепнах. — Пред вратата има някого.
— Ако повече нямате нужда от услугите ми… — подхвана Джеймс обиден.
— Не ставай глупав, разбира се, че те искам. Не мислиш ли обаче, че на нашия посетител ще му се стори малко странен фактът, че си единственият работещ хладилник в центъра на Хедърфилд? Просто… — потърсих дума, която да не накърни още повече чувствата му, и намерих една. — Просто бъди дискретен. Правиш го много добре!
Джеймс се усмихна надменно. Не ме питайте как един хладилник се усмихва… той просто го умее. Извива процепа между двете си вратички.
Отидох да отворя вратата.
Не знам. Предполага се, че магическите Пазителки предчувстват бъдещи събития, нали? Инстинктът им подсказва кога да избягват дадено място или да не правят нещо. И ако аз имах такива инстинкти, те трябваше да пищят като ония истерични аларми: „Не отваряй вратата! Не отваряй вратата!“. Но не, нищо. Нито звук. Нито дори най-лекичко предупреждение. И така, отворих вратата. Дани Нова навлезе в живота ми.
Първоначално не изглеждаше чак толкова специален. Но тогава едва го виждах в сумрачния коридор. Малко по-висок от мен, може би малко по-голям. Или поне така си помислих в началото.