— Страхотно. Красавици с мозък. Как ще загубим, а?
Тарани се усмихна зловещо. Хей Лин, със сигурност най-измръзнала от всички ни, тъй като беше най-слаба, се разсмя бодро, тракайки със зъби.
— От това ще излезе страхотен разказ, когато се върнем вкъщи — каза тя.
— Да бе — сряза я Корнелия. — Жалко само, че всъщност не можем да го разкажем на никого.
Кулата на саламандъра се извисяваше високо-високо над градчето Лилипонд на нещо, което приличаше на планинско било. Дотам водеше път или по-скоро коловоз: две кални бразди, по които водата се стичаше надолу по хълма. Явно някой вече се беше отказал да се катери нагоре по него: отстрани на пътя стоеше зарязана каруца с едно счупено колело — като търпеливо куче, което очаква стопанинът му да се върне.
Започнахме да се изкачваме. На най-стръмните места се хлъзгахме и падахме в калта. Господин Къдълфлийс продължаваше да хвърля тревожен поглед към небето, но засега то беше чисто, дори пролетно.
— Почти стигнахме — каза той. — Искате ли да…
Не успя да довърши въпроса си.
Проблесна ослепителна светлина и се разнесе силен, отекващ гръм, който хвърли всички ни назад и ние паднахме по гръб. За момент не можах да сторя нищо друго, освен да лежа в калта с писнали уши, останала почти без дъх. После последва нов гръм. След него — поредица от остри гърмежи, почти като картечни откоси. За миг грубата квадратна Кула ми се видя черна на фона на абсолютно поаленялото от огромна мълния небе. Силната ръка на господин Къдълфлийс ме хвана за крака.
— Бягай, момиче — извика той. — Бягай, за да си спасиш живота! Това е Саламандрова буря.
Широките му ноздри бяха почервенели, пръстен от паникьосано бяло ограждаше обикновено спокойните му очи. Изобщо не се усъмних, че това, което той си мислеше, беше: бягай или умри.
А аз не исках. Стоях, сякаш бях пуснала корени на това място, гърдите ме боляха, но желаех само едно нещо — да се кача горе, да сграбча Сърцето и да го изтръгна от онзи, който го беше взел.
Господин Къдълфлийс изобщо нямаше такива намерения. Той наведе глава и за миг си помислих, че ще ме мушне с рогата, но вместо това опря рамо в корема ми, сграбчи ме за краката и се изправи, така че аз се озовах увиснала с главата надолу върху широкия му силен гръб.
— Има подслон в началото на пътя — извика той. — Тичайте, момичета! Бягайте натам!
Съвсем до пътя изведнъж пламна дребен смърч. Въздухът се изпълни с искри и горящи иглички. Силен порив на вятъра премина надолу по хълма, а господин Къдълфлийс падна на колене, но продължаваше да ме държи.
— Пуснете ме! — изпищях. — Ще тичам. Обещавам!
Бавех слизането му. Той нямаше да успее, аз също — освен ако и двамата не използвахме всеки наш крайник… Но той изобщо не ме чуваше. Бясно блъсках по гърба му с юмруци. Последва нов порив на вятъра — още по-ужасен отпреди.
Господин Къдълфлийс пак залитна, извика от болка и този път ме пусна. Тупнах на земята с лице в калта. Тя вече не беше студена, а изпускаше пара. Нямаше време да броя драскотините и натъртванията. Претърколих се, изправих се на крака и се огледах за господин Къдълфлийс.
Стоеше на четири крака в калта и дишаше на пресекулки.
— Тичай! — гласът му стържеше. — Момиче, ще бягаш ли?
— Няма да ви изоставим! — изревах насреща му.
Ирма вече беше до мен, опитвайки се да преметне едната му ръка през раменете си.
— Моля ви, станете, господин Къдълфлийс — викаше тя. — Моля ви…
По хълма се стичаше огън като вадички и прескачаше от туфа на туфа и от храст на храст. Гръмотевица разцепи въздуха.
— Не мога, момиче — рече господин Къдълфлийс. — Глезенът ми. Оставете ме.
— Няма — възразих аз. — В никакъв случай! Тарани, трябва да задържиш огъня!
Тарани кимна мрачно и се извърна с лице към огъня, вдигнала ръце.
— Корнелия, ти нали можеш да местиш разни неща. Господин Къдълфлийс ми се струва подходящ за целта!
Корнелия пребледня:
— Ама той е жив. Не знам дали мога да преместя нещо живо. След като го няма Сърцето!
— Тогава премести нещо друго — обади се Хей Лин. — Например онази изоставена каруца, която видяхме. Аз ще ти помогна. Ще я направя по-лека.
— Добре тогава — рекох. — Действайте. Докарайте я тук, но бързо.
— Момичета — гласът на господин Къдълфлийс прозвуча едновременно странно нервно и уморено, — недейте. Оставете ме. Спасявайте се вие. Аз вече съм се отписал.