— Отивам горе — казах тихо на Тарани, за да не събудя задрямалия господин Къдълфлийс.
— Ще дойдем с теб — веднага рече тя.
— Не трябва. Вече сторихте достатъчно.
Без Тарани и Ирма не бихме се добрали до подножието на хълма необгорени. Без Корнелия и Хей Лин нямаше да спасим господин Къдълфлийс. Сякаш вече бяхме победили в една битка. Как бих могла веднага да ги въвлека в следващата?
— Не си ли точно ти тази, която постоянно повтаря, че заедно сме по-силни? — уморено се усмихна Хей Лин.
— Да. Мисля, че да.
— Ами тогава?
— Ох, добре. Да вървим.
Оставихме господин Къдълфлийс да спи и се измъкнахме от подслона. Хълмът беше почти неузнаваем. Нищо не бе останало от предишната зеленина. Почернял, обгорен, нацепен от мълнии…
— Колко потискащо — обади се Ирма.
— Така е. Но да тръгваме нагоре.
Мислех си, че който и от саламандрите да е спечелил, щеше да е изтощен от битката. Но дали щеше да е достатъчно изморен? Повече от нас? Я ни вижте — едва бяхме в състояние да се движим. Тогава как щяхме да се бием? При това — със саламандър. Вярно е, че успявахме да ходим — крачка след крачка. Може би и силата за още една битка щеше да се върне, ако беше нужно?
Изкачването свърши. Над нас се извиси Кулата на саламандъра — квадратна, мрачна и заплашителна. Спрях внезапно.
На стълбището, водещо към нея, се бе свил голям бял вълк. Гледаше ни втренчено със страшни, немигащи жълти очи.
— Тя е — изсъсках. — Солана. Сигурно… сигурно това означава, че тя е спечелила.
Какво бе станало с Дани? А със Сърцето? То беше там. В Кулата. Чувствах го.
Направих крачка напред и се изпъчих.
— Пусни ни да минем — казах на вълка Солана. — Няма да ти сторим нищо, ако просто се отдръпнеш.
Ръцете ми сякаш се бяха откачили. В гърдите ми гореше огън. Имах половин дузина рани, белези и леки изгаряния. Не ми бе останала никаква енергия. Не можех да я нараня, дори да исках, но се надявах тя да не го разбере. Бавно вдигнах ръце. Знаех, че останалите, застанали в полукръг зад мен, правят същото.
Вълкът се изправи на крака. Изръмжа. Бялата му козина вече не изглеждаше чиста. А почти пепелява. Прозина се в лицето ми. И после се отмести встрани, оставяйки стъпалата към Кулата достъпни и свободни.
Не можех да повярвам.
— С-с-стана!
— Явно — обади се Корнелия. — Но ако е капан?
— Има само един начин да разберем.
Вече не исках да чакам дори минутка. Стига да имах някаква сила, щях да се втурна нагоре по стълбите. Сега Сърцето беше толкова близо — струваше ми се, че мога просто да протегна ръка и да го взема.
В края на стълбището имаше стая почти същата като на Солана. Кръгла камина, полица с трофеи, врата и балкон. Един от трофеите беше очуканата уредба — тя изглеждаше много жалка далеч от дома. Къде беше Сърцето? Бясно се заоглеждах наоколо.
Дани влезе през балконската врата. Замръзнах. Дани? Нали реших, че Солана беше… Избухнах.
— Помислих си, че ти си загубил.
— Не съм — той не се усмихваше. — Аз спечелих! — изражението му говореше за кисело удовлетворение. — Известно време тя няма да може да се преобразява. Ще трябва да докуцука до вкъщи просто като стар вълк.
У него нещо се бе променило. Може би не физически — беше приел формата, която познавах: силните квадратни рамене, кестенявата коса, очите. Но нещо беше… различно.
После разбрах. Беше го напуснала радостта.
— Сега съм много силен — каза. — По-силен отпреди. Не можеш да се биеш с мен и да спечелиш.
— Пробвай — рекох ядосано, макар да знаех, че вероятно е прав. Сърцето беше у него. Не у мен. Бе победил Солана, която ни бе накарала да напуснем Кулата край Глумсбъри тичешком.
— Само ако ме принудиш — продължи той. — Вече се поизморих от битки — потърка чело. — Солана е третата за два дена. Е, разбира се, най-силната от тримата, но сега съм по-могъщ от всеки друг.
Пристъпих крачка напред. Той ме наблюдаваше.
— Върни ми Сърцето.
— Защо?
Защо ли?
— Защото не е твое.
— Вече е.
— Не. У теб е, ала аз съм неговата Пазителка.
— Но не го опази много добре, нали?
Това беше гадно.
— Ти ме измами. Излъга ме. Каза, че ме харесваш.
Бях прекалено уморена и всичко ме болеше, най-много гърдите. Иначе нямаше да изрека последните думи.