За момент той извърна поглед. Съвест у саламандър?!
— Ако си говорим откровено — произнесе той, — не излъгах, че те харесвам.
— Толкова е миличък, а? — изсъска Корнелия.
— Но това не ти попречи да ме обереш! — направих нова гневна крачка напред.
— Чакай. Не се приближавай повече. Не искам да се бия с теб, Уил, но ако…
Прониза ме болка, остра като бръснач. Свлякох се на коляно и се загърчих на каменния под.
— Уил! — Тарани скочи към мен и се опита да ме изправи на крака. От другата ми страна вече стоеше Ирма.
— Уил — изсъска тя страшно. — Какво става? Той нарани ли те?
Очите ми засмъдяха, но нямаше да заплача пред този подлец. Успях да застана на колене и запримигвах ядосано, за да задържа тъпите сълзи.
Дани също беше на колене. Със същото изражение на болка, което несъмнено имаше и моето лице.
— Боли — каза той. — Уил, защо боли така?
— Не е твое — успях да процедя през зъби. — Трябва да ми го дадеш. Иначе Сърцето ще унищожи теб.
— Но е толкова хубаво — гласът му прозвуча съвсем по детски. — Толкова красиво. Всички го виждат. И го искат. Солана каза, че първа го е зърнала, тя беше тази, която ми спомена за съществуването му. Но не можа да го вземе, нали? А аз го направих. Аз бях този, който намери начин. А сега всички идват и се опитват да ми го отнемат.
За миг лицето му се сгърчи, погрозняло от гняв.
— И ти също! И ти искаш да ми го отнемеш!
Изведнъж разбрах, че не искам точно това.
— Не — прошепнах. — Не искам да ти го отнема. Но ако ти ми го дадеш, аз ще го приема.
Това сякаш го обърка. Останалите също.
— Уил! Не можеш да му позволиш да го задържи! — ужасено извика Ирма.
Противопоставих се на болката и кимнах.
— Да. Мога. Този е начинът. Не разбирате ли? То не може да бъде взето. Може да бъде дадено и прието. Ако се вземе насила, и двамата — и този, който го взима, и онзи, от когото го взима, — могат да бъдат унищожени.
В студената гола стая настана мъртвешка тишина.
— Унищожени ли? — неуверено попита Дани.
— Да. Не те ли унищожава? Не унищожава ли саламандрите и света, който те трябва да защитават?
— Сърцето не би го сторило — обади се Тарани. — Не и на нас!
— Не го прави Сърцето, а ние. Защото нашите постъпки ни променят. Както постъпките на Дани го променят. Преди ти се усмихваше постоянно, Дани. Беше най-щастливият човек, когото някога съм срещала. А сега щастлив ли си?
— Не — тихо отвърна той. Седна на пети и се обгърна с ръце, сякаш нещо вътре го болеше.
— А теб… унищожава ли те? — попита меко. — Изобщо не съм искал да го правя, Уил. Кълна се.
Исках да му повярвам. Мисля, че дълбоко в себе си му вярвах. Дани не беше зъл. Само палав и прекалено любопитен.
— Ще ми върнеш ли Сърцето?
За миг лицето му просветна, сякаш той искаше да приеме друга форма. После се втвърди.
— Аз… не. Не мога, Уил.
Обгърна се с ръце още по-здраво.
— То е толкова красиво — прошепна с такъв копнеж в гласа, че въпреки всичките ми усилия почти ме разплака.
Бях опитала. Вцепенена се изправих на крака, питайки се колко ли дълго може да издържи човек тази болка, която ме прерязваше постоянно.
Обърнах се към останалите.
— Хайде. Не можем да сторим нищо повече.
— Но ти не можеш… не можеш ей така да си тръгнеш оттук — обади се Хей Лин. — Не можеш просто да му оставиш Сърцето!
— Напротив.
И тръгнах да слизам по стълбите. Сторих каквото е необходимо и правилно. А то се оказа недостатъчно.
Бях слязла до половината на стълбището, когато той ме спря.
— Уил.
Не продължих, но не се и обърнах.
— Да?
— Моля те… може ли… да ти дам нещо?
Почти веднага болката в гърдите ми поутихна, сякаш Сърцето вече си беше отново у дома.
— Да, разбира се, че можеш.
Дадено. Прието. А не взето.
— Само… — умоляващо продължи той. — Ако можеш… ще ми поправиш ли уредбата?
Колкото и да бях изморена, избухнах в смях.
— Ще видя какво мога да направя.
Разбира се, това още не беше краят. Трябваше да поправим каруцата и да откараме горкия господин Къдълфлийс обратно при госпожа Къдълфлийс. Времето си беше все така отвратително. Всички се простудихме. Но когато се готвехме да тръгнем от Лилипонд, изведнъж чухме силен басов звук, който не беше гръмотевица.