— Аз имам силата, не спирам аз — пееше ДжоДжо на милиони километри далеч от дома. — Аз имам музика, върхът съм аз…
Засмях се. Обзалагам се, че там горе, в стаята на кулата си, Дани танцуваше. Надявах се и да се усмихва.
— Радвам се, че поне някой е щастлив — кисело отбеляза Корнелия.
— А ти не си ли? — попитах.
Намръщеното й лице се отпусна. Появи се издайническа усмивка.
— Ами да. Сега всичко е много по-добре.
Вдигна небрежно ръка и дърветата по изгорелия хълм изведнъж отново се раззелениха. Усмивката й се разшири:
— А сега е и както трябва!
— Ти добре ли си, Уил? — Тарани все още малко се притесняваше. — Докато бяхме горе и ти… когато се свлече на пода…
— Добре съм.
Всъщност дори повече от добре. Позамислих се и открих нещо, което го изразяваше много по-точно. Може и да не е израз, който обикновено използвате, когато сядате да вечеряте, но точно съвпадаше с настроението ми:
— Знаете ли как се чувствам? Със свободно сърце.
Оракулът се усмихваше под куполите на крепостта на Кандракар.
Още един научен урок — каза ни той. — Още едно преодоляно препятствие. Вие израствате, Пазителки. Израствате.
— Чудех се… — обадих се аз.
Да?
— Когато ни върнете обратно… Възможно ли е да поизлъжем?
Да поизлъжете ли, Пазителко?
— Ами защото… Ако сме изчезнали просто така за повече от един ден, без да кажем на никого, а и като нямаме извинение…
А, да. Родителите.
— С една дума… да.
Не е необходимо да се безпокоят и да страдат. Е, добре тогава, Пазителко — ще „поизлъжем“. Подобно на пространството, тук и времето не е установено веднъж завинаги.
И така, върнахме се същата вечер, когато бяхме тръгнали. Но все пак не успях да предотвратя поредната атака на съсела срещу възглавниците. Парченца плат и пух из целия апартамент, а в средата на новото си уютно гнездо — съселът спи и похърква.
— Смятам, че съм ти казвала да държиш това създание в стаята си! — майка ми беше видяла какво е станало и не беше очарована.
— Добре, мамо — въздъхнах аз. — Дадено.
На другия ден срещнах Мат в коридора на училище „Шефилд“. Вперих поглед в земята и се почувствах още по-засрамена от обикновено.
— Хей — каза той. — Днес изглеждаш малко уморена. Да не би съселът да ти е попречил да се наспиш през нощта?
— Нещо такова — измърморих.
После положих свръхчовешки усилия да го погледна в очите:
— Онези кутрета…
— Да. Сега са се пръснали из цялата къща. Няма и миг спокойствие — усмихна ми се той. — Още ли искаш да ги видиш? Може би след училище?
— Много искам — успях да изрека, без съмнение изчервена до уши.
Усмивката му се разшири. Вътре в себе си имах усещане, което нямаше нищо общо със Сърцето на Кандракар, а само с моето собствено и с прекалено учестения ми пулс.
— Значи дотогава — махна ми небрежно с ръка, отдалечи се и изчезна зад ъгъла.
— Да. Дотогава — казах на празния коридор.
Зад гърба ми Ирма поде нещо като рефрен: „Уил има срещааа, Уил има срещааа…“
Сръгах я в ребрата, за да я накарам да млъкне. Но не успях да престана да се хиля глуповато.