— Извинете, че нахлувам по този начин — учтиво започна той. — Но токът спря… а аз току-що се нанесох тук и нямам дори фенерче. Дали можете да ми заемете някоя и друга свещ?
Гласът му беше приятен. Някак много жив. И въпреки че не можех добре да видя лицето му, усетих усмивката — сякаш леко се надсмиваше над собствената си безпомощност.
— Заповядайте — чух се да казвам. — Мисля, че в някое от чекмеджетата се намират.
— Супер. Благодаря!
Последва ме в кухнята. Порових тук-там, докато намеря кибрит и няколко свещи. Запалих едната.
— О! — той прозвуча абсолютно изненадан. — Харесва ми косата ти.
Косата ми ли? Че какво ми беше на косата? Да не би изведнъж да се бях оказала с някаква нова авангардна прическа, каквато не би ми хрумнала? Нервно навих един кичур около пръста си.
— Защо? — избухнах в отчаяното си желание да разбера какво става.
— Има цвят на мълния — отвърна той.
Косата ми е червена. Не бяла, нито синкава или друга. Червена мълния? Дрън-дрън. И после ми просветна. Харесва косата ми. Той не звучеше саркастично. Не се подиграваше. Беше огледал добре тъпата ми червена коса и я бе харесал. Усетих по лицето си да плъзва топлина, както се надига мляко в тенджера. Несъмнено сега бузите ми пасваха на „цвета на мълния“. Безпомощно се бях изчервила. Слава богу, че светлината беше мъждива.
— Заповядай. Свещите… — протегнах ги глупаво, сякаш исках да го пробода с тях.
— Благодаря.
За миг ръката му се плъзна по моята. И усетих… нещо като слаб токов удар, който премина от главата до петите ми. Глупости, помислих си. Стига. Докосна ръката ми и толкова. Сигурни дори не е било нарочно. Но не можех да спра да го гледам. Опитвах се да го правя уж случайно, а не все едно се взирам в него, за да мога после да го опиша на полицията. Най-вероятно обаче съм изглеждала вцепенена.
Малко по-висок от мен. Кестенява коса, леко къдрава, ама съвсем леко. Хубави рамене — по-скоро квадратни и здрави. Мека кожа. И най-страхотните очи. Сини. Не, повече от сини — електрикови. И определено искрящи от енергия.
— А може ли да взема и няколко клечки кибрит? — попита той.
— Ъъ… о, да. Разбира се — извърнах се и протегнах ръка за кибрита.
Хрус. Силен сух звук. Бях настъпила изпуснатата филийка.
— Какво беше това? — обади се той.
— Аз… ъъ… тъкмо си припичах филийки — примигнах и още по-нервно заусуквах кичура около пръста си. — Искаш ли?
Той сведе очи към неразборията на пода. В погледа му се четеше колебание.
— Да… да ям ли? Не, благодаря. Аз… вече се нахраних.
Сведох поглед към натрошените парчета от полунамазаната филийка. Нямах предвид нея, исках да кажа. Мога да ти препека друга. Да ти направя вечеря. Бих могла…
О, я стига, казах си. Млъквай. Не се дръж като пълен идиот. Той каза само, че харесва косата ти.
— Значи току-що сте се нанесли? — успях да произнеса най-после, без да се изчервя прекалено.
— Миналата седмица. Апартамент 26 Б. Точно в дъното на коридора. Дани Нова — протегна ръка за поздрав.
След кратко колебание я стиснах. Този път никакъв ток. Само леко потръпване.
— Аз съм Уил. Уил Вандъм. От кое училище си?
Още не го бях виждала в „Шефилд“, но човек винаги се надява…
— Училище ли? О, не… това още не е ясно. Точно сега за известно време съм никъде. А ти къде учиш?
— В „Шефилд“.
Виждаш ли, рекох си. Ти казваш нещо. Той казва нещо. Нарича се разговор.
— Добро ли е?
Свих рамене.
— Става. Там имам добри приятели.
— Приятелите са важно нещо — усмихна ми се той.
В този момент токът дойде. Лампите светнаха отново и досадното пищене от телефонния секретар ни информира, че съобщението трябва да се презапише.
В ярко осветената кухня той продължаваше да изглежда много добре. Аз обаче имах ясното съзнание, че косата ми прилича на влажна купа сено.
Той протегна свещите.
— Мисля, че все пак няма да ми трябват.
— Вземи ги — отвърнах. — Вече повече от седмица токът постоянно спира. Никога не знаеш кога отново ще се случи.
— Тогава да не ги взимам всичките — той леко духна свещта, която все още държах, и тържествено раздели останалите на две равни части.
Домофонът избръмча. Гласът на майка ми проряза тишината: