— Уил? Там ли си, миличка? Трябва да пренеса няколко кутии. Ще ми помогнеш ли?
Ох, точно сега ли?
— Трябва да тръгвам — Дани размаха своите свещи. — Ще се видим.
Беше излязъл през вратата още преди да успея да кажа каквото и да било. После за секунда отново подаде глава.
— Имаш страхотна коса — и изчезна.
Нима? И при това на клечки, влажна и хлорирана? Що за вкус?
Бавно натиснах бутона на домофона.
— Здрасти, мамо. Сега слизам.
— Благодаря, миличка.
Но точно преди да тръгна, си спомних за лекия шок, когато той за първи път докосна ръката ми. Ток. Бях чувала да говорят за това, ала не предполагах, че изразът е толкова буквален.
— Госпожице Уил?
— Да, Джеймс?
Той направи доста странна пауза. Сякаш искаше да каже нещо, но не знаеше как точно. А аз просто чаках.
— Не забравяйте да изядете салатата, госпожице — измърмори той най-сетне. Но имах странното чувство, че всъщност искаше да каже нещо съвсем друго.
Ето как се запознах с Дани Нова. Така да се каже, със съседа. Наистина, съвсем обикновена среща — в сравнение с онова, което щеше да последва.
2
Брейкът
Бум-бум. Бум-бум-бум. Пулсиращи баси отекваха оглушително над паркинга. Тълпа ученици, вече приключили с часовете, гледаха как някой танцува.
— Кого ли гледат? — Тарани протегна врат да види по-добре.
— Не знам — отговорих. — Я по-добре да тръгваме. Мама каза, че днес ще се прибере рано.
Тълпата изрева възторжено и изръкопляска.
— Страхотно! — извика някой.
— Хайде да погледнем, а? — предложи Тарани. Събираше се все повече народ и аплодисментите бяха станали силни и ритмични. — Хайде де, Уил, само за минутка.
Свих рамене.
— Хубаво — самата мен започваше да ме гризе любопитство.
Три момчета танцуваха брейк. Две от тях бяха от „Шефилд“. Не знаех имената им, но ги бях виждала в училище. Танцуваха добре и можеха да правят някои наистина страхотни неща, но не те бяха привлекли вниманието на тълпата. Всички гледаха само третото момче. То се въртеше, плъзгаше, правеше салта, разгъваше цялото си тяло в пълен шпагат, после пак скачаше на крака със следващия такт на музиката — плавно или рязко, точно в ритъма на баса и отекващата перкусия. Цялото му тяло сякаш пулсираше. Страхотна гледка. И беше Дани. Дани, новият ми съсед.
— Мале! — пое си дъх Тарани. — Много е добър.
Кимнах мълчаливо, загледана как Дани придава съвсем ново значение на понятието „електро буги“.
Парчето свърши. Двете момчета от „Шефилд“ пуфтяха и се потяха. По фланелките им имаше влажни петна, лицата им лъщяха. А Дани сякаш дори не се беше задъхал.
Тогава той ме видя. На лицето му се появи доволна усмивка.
— Уил! Надявах се да те срещна.
Всички се извърнаха да погледнат на кого говори. Изведнъж цялата тълпа се втренчи в мен. Прехапах устни и нервно заувивах коса около пръстите си.
— Ъъ… здрасти, Дани.
Тарани ме изгледа косо.
— Ти го познаваш? — прошепна тя.
— Новият съсед — прошепнах с ъгълчето на устата си.
— Искаш ли… да отидем някъде? — попита Дани. — В парка? В търговския център? Да ме разведеш насам-натам.
— Добре — отговорих веднага.
После си спомних, че Тарани бе обещала този следобед да ми помогне по математика.
— Ами… ъъ… Тарани… нали няма да се разсърдиш? — погледнах я умолително.
Тя въздъхна.
— Добре де, ще мина по-късно. Към седем става ли?
— Ти си върхът! — леко стиснах ръката й с благодарност.
После, разбира се, замръзнах като идиот — не знаех какво да правя по-нататък.
— Ъъ… къде искаш да отидем? — попитах го най-сетне.
Дани се загледа в уредбата, която едното момче от „Шефилд“ бе понесло на рамо.
— Сигурно знаеш къде може да се намери такова нещо — отвърна той. — Наистина ми харесва.
Изненадах се, че все още си няма уредба. Момчетата, които танцуват като него, обикновено тренират постоянно и навсякъде — в търговските центрове, по паркингите или на всеки ъгъл, подходящ за целта, поне докато някой собственик на магазин не дойде да ги изгони.
— Разбира се, че знам — казах. — Можем да отидем до „Ханидю“. Там има няколко много свестни магазина.