Докато се отдалечавахме, дочух някои от учениците да си приказват зад нас.
— Ама кое е това момче?
— Не знам — рече един от брейктанцьорите. — Той дойде, погледа ни малко и после затанцува с нас. Обаче какви движения знае само!
— Направо не е истина!
Обърнах се назад. Тълпата вече беше разбрала, че шоуто е свършило. Но едно момче продължаваше да си стои там, загледано след мен и Дани. Мат.
Между нас всъщност нямаше нищо. Мат се държа мило с мен в няколко ситуации и това беше всичко. Но пък той си е от тия хора, дето са мили с всички. Аз смятах, че е готин и не е като останалите. Но защо тогава се чувствах виновна?
Леко объркана му махнах с ръка. Той ми отвърна със същото. После се качи на колелото си и изчезна. Повлякох Дани към търговския център „Ханидю“, за да огледаме уредбите.
— Значи така — започна Тарани, когато по-късно същата вечер остави учебниците по математика на бюрото ми. — Как беше?
— Кое как беше?
— Срещата.
— Не беше среща, Тарани! Просто го разведох насам-натам.
— Ама да, естествено.
— Той е нов тук.
— Разбира се.
— Само се държах… добросъседски.
— Хммм.
— Тарани!
— Какво?
— Ще престанеш ли да ме гледаш по този начин?
Тя се ухили.
— Продължавай все така упорито да си играеш с косата и тя ще щръкне повече и от моята.
Пуснах кичура, който навивах около пръста си. Не го правя постоянно, а само когато съм объркана. Което напоследък си беше в деветдесет и пет процента от времето.
— Твоята коса не стърчи — забелязах аз.
— Затова е на плитки. Следващата страхотна идея. Но я не сменяй темата. Какво му харесваш? Искам да кажа, освен дето е страшен танцьор и много прилича на ДжоДжо.
Точно сега ДжоДжо и новият му сингъл „У мен е силата“ се мъдреха на корицата на всяко музикално списание, което искаше да мине за модерно.
— Вярно, че много прилича — промърморих. Едва сега осъзнах приликата. — Но той не е… искам да кажа, ние не… аз наистина не… а просто бях…
— Охо — обади се Тарани. — Май си хлътнала.
— Стига де! Престани да ме дразниш!
За миг Тарани стана прекалено сериозна.
— Уил, това направо не си ти.
— Че защо? Защото това момче ме харесва?
— Не бъди толкова докачлива. Знаеш точно какво исках да кажа. Просто си мисля, че с Мат ще се чувстваш по-добре.
— Ох. Проблемът е, че всъщност не съм с Мат, ако случайно не си забелязала. Дани обаче е съвсем наясно, че съществувам. Дори сякаш му харесвам. А и с него е забавно, Тарани. Това да не би да е престъпление?
— Не.
— Ами тогава какво? — отворих учебника по математика. — Сега можеш ли да ми обясниш тоя корен квадратен или какъвто е там, а? Ей това наистина ще ми е от полза.
— Хммм.
Но тя не започна да ми обяснява — поне не веднага. Вместо това продължи да ме гледа странно загрижено.
— Какво има? — попитах най-сетне.
Тя въздъхна.
— Нали няма да се ядосаш?
Беше мой ред да въздишам.
— Ти си най-добрата ми приятелка. Сестра Пазителка. Защо да ти се ядосвам? — малко се позамислих. — Искам да кажа, кога съм ти се ядосвала истински?
— Ами просто… не съм сигурна, че той е безопасен.
— Безопасен ли? О, моля те, Тарани. Че какво би могъл да направи? Да ме затвори в тъмница? Или да нахрани с мен чудовището, което е взел за домашен любимец?
— Не го казвай пак — сряза ме Тарани. — Дори и на шега. Знаеш, че с нас понякога наистина стават странни неща.
Това си беше вярно. Беше резултат от това да си магьосница и Пазителка на Кандракар. Понякога сякаш ние петте — аз, Тарани, Ирма, Корнелия и Хей Лин — носехме на гърбовете си светлоотражателни табелки с надпис: „Неприятностите, моля, на опашка. Ще бъдете обслужени веднага щом персоналът се освободи“. Но Дани не създаваше проблеми. Той изглеждаше прекалено… е, обикновен може би не беше точната дума, но поне нямаше дълги кучешки зъби, челюсти или повече глави и по нищо не приличаше на онези създания, с които си бяхме имали вземане-даване навремето.
— Той е просто момче — казах. — А и се предполага, че аз съм магьосница. Със сигурност ще успея да се справя с един тийнейджър брейктанцьор. Дори и с такъв, който много прилича на ДжоДжо.
Лампите замъждукаха, после пак светнаха ярко… и токът спря окончателно. Кански писък се чу от кабинета, където майка ми работеше на компютъра си.